Решение № 60 от 19.02.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Р., 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Палма Тараланска

Членове:

Антоанета Атанасова

Катина Кавърова при участието на секретаря Димана С. като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно гражданско дело № 20264500500036 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от К. С. С. от гр. Р., ЕГН: **********, чрез адв. С. К. – АК Р., срещу Решение *590/06.11.2025 г. постановено по гр. дело № 6233/2024г. по описа на РРС, с което е признато за установено по отношение на С., че П. С. А. с ЕГН ********** от гр. Р., ул. „П.Х.“ * е собственик по наследство, оставено от нейните р. С. Т. В. с ЕГН: ********** и С.а М. В.а с ЕГН: ********** на следния недвижим имот - ДВОРНО МЯСТО, според описанието му в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот ***, ***, дело ***** от ********* год. на М. Ц. - н. при Р.нски районен съд - находящо се в с. Т., обл. Р., цялото от 1500 /хиляда и петстотин/ квадратни метра, съставляващо парцел ******* /парцел с. за имот планоснимачен номер *******/ в ** /п./ по плана на селото, при съседи: от двете страни улици, А.Й. и наследници на Д.Д., а съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-350/22 год. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот от 22.11.2021 год., представляващ: ПОЗЕМЛЕН имот с 1 идентификатор *********** /**************/ по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-350/22 год. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1520 /хиляда петстотин и двадесет/ квадратни метра, с адрес на поземления имот: село Т., община И.о, област Р., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10/десет/ метра/, номер по предходен план: *** /*******/, ** /п./, парцел *** /с. р./, при граници и съседи:

************,

*************,

************,

*************,

**************, *********** и го е осъдил да заплати направените в производството разноски.

Във въззивната жалба се излага, че така постановеното решение е недопустимо, тъй като е разгледан установителен иск, за който ищцата няма правен интерес. По съществото на спора счита обжалваното решение за неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като съдът е обсъждал факти и доказателства, за които не е разпределял доказателствената тежест на страните. Развива подробни доводи за това, че да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е направил две съждения, които са неправилни, а именно – първо - че ищцата е доказала правото си на собственост посредством представени писмени доказателства, а именно по наследство от своя б., който пък е придобил имота чрез покупко-продажба и второ - че ответникът не се легитимира като собственик, независимо, че притежава титул, годен да го направи такъв, т.к. неговият праводател е придобил имота от Община И.о, която не е била собственик.

Счита, че на първо място трябва да се съобрази, че ищцата е съсредоточила твърденията и доказванията си върху факти и обстоятелства, които са вързани с периода след 1988 г. – след като нейният б. е закупил имота от Р. И. В.а и всичко това би имало смисъл, ако линията на собствеността можеше да се проследи назад към т.нар. п. на ищцата. Но тази собственост, според събраните доказателства, се проследява до б.та на въпросната Р. И. В.а, а именно И. Х.Р.. При това, при това проследяване, не се открива по никакъв способ и в никоя държавна служба и институция, посочения като титул за собственост акт на И. Х.Р., а именно нотариален акт от 1938 г. Счита, че само това би било достатъчно, за да се внесе нужното съмнение и да се отнеме пълнотата от извършеното от ищцата доказване, което не е сторено от 2 първоинстанционният съд и той е приел, че доказването може и да не е пълно, защото има "косвени доказателства относно правото му на собственост.", а именно - записването на нотариалния акт в разписния лист от административната преписка и в нотариалния акт от 1983 г., когато И. Х.Р. се е легитимирал пред н. като собственик, за да подари имота на д. си.

При така внесеното съмнение относно лигитимацията на И. Р. като собственик на процесния имот пред н. при изповядването на сделката през 1983 г., счита, че идва преценката за значението на приетия по делото акт за държавна собственост на недвижим имот ** от ******* г., който също има за предмет спорния имот и който както е ноторно известно по своето правно естество, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата/общината, без да я поражда. Този акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата/общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна/общинска собственост до доказване на противното, като държавата/общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна/общинска собственост. В настоящия случай АДС от 1965 г., приет като доказателство по делото, има своето основание в чл.6 от Закона за собствеността (редакция ДВ, бр. 92 от 1951 г.), според който държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. При действието на тази законова разпоредба и липса на пълно главно доказване имотът да е имал друг собственик, а също и забраната за придобИ.ето му по давност, счита, че безспорно собствеността действително е била на държавата и АДС само го е констатирал. Вземайки предвид възникнала през 1965 г. държавна собственост върху спорния имот, никой от съставените в следващи години нотариални актове на името на лицето, от което е бил одържавен имотът или на негови правоприемници, не може да легитимира лицата, посочени в тях, т.к. е било невъзможно имотът да бъде придобит чрез владение срещу държавата.

Навежда доводи за това, че имотът, предмет на делото, е бил държавна собственост през периода от 1965 г. до 1999 г., когато по силата на §42 от ЗИД към Закона за общинската собственост, обн., ДВ., бр.96 от 1999 г. е 3 станал собственост на Община И.о и издаването на заповед №5- 95-00-297 от 28.05.2021 г. на областния управител на Област Р.,с която имотът е отписан от актовите книги, само констатира тази общинска собственост и е основание за издаване на АОС №2010 от 15.06.2021 г. След него следват прехвърлителните сделки, втората от която легитимира ответникът и настоящ въззивен жалбоподател като собственик. Моли съда да постанови решение, с което да обезсилите първоинстанционното такова като недопустимо, постановено по иск, за който не е налице правния интерес, а в случай, че се приеме искът за допустим, първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на направените разноски за двете инстанции.

В срока по член 263, алинея 1 от ГПК ответната страна изразява становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, като решението бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно за което излага пространно аргументи.

Счита всички наведени съображения за недопустимост и неправилност на решението за необосновани като в хода на първоинстанционното производство не са допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Решението е постановено след обстоен анализ на събраната доказателствена съвкупност, от която по безспорен начин е установено от една страна, че ищцата П. А. е собственик на процесния недвижим имот, придобит по наследство от нейните р., а от друга страна, че липсата на удостоверено фактическо основание за придобИ.ето на този имот от държавата, впоследствие от общината чрез настъпването на конкретни юридически факти, изключва легитимиращото действие на актовете за държавна и общинска собственост, което от своя страна води до липса на транслативно действие и на последващите договори за покупкопродажба между Община- И.о и И. П. И. и между него и К. С. С.. Излага доводи за това, че в първоинстанционното производство съдът при правилно приложение на процесуалните правила е отделил спорните от безспорните по делото обстоятелства и преценил събраните в процеса доказателства, с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните. Не е допуснато необсъждане, както и избирателното обсъждане от съда на събраните по делото доказателства, което да е довело до неправилност на 4 решението в обжалваната част, което би представлявало съществено за изхода на спора процесуално нарушение. Противно на оплакванията във въззивната жалба, съдът е обсъдил всички доказателства по делото, включително и относимата съдебна практика, подробно анализирана и посочена в мотивите на решението. При обсъждането не е нарушил правилата на формалната логика и принципа за справедливост, поради което не е налице основание за неправилност на решението, поради необоснованост. В конкретния случай съдът е обсъдил всички доказателства по делото и в този смисъл не е нарушил задълженията си на решаващ съд по същество. Счита, че в обжалваното решение спорните въпроси са разрешени с оглед установените фактически обстоятелства и тяхната конкретна и обективна преценка от съда. Решението се отличава с изключително подробни и задълбочени мотиви, от които е видно, че съдът е анализирал изключително задълбочено събраната по делото доказателствена съвкупност, в процеса на което е постановил решението си при правилно приложение на закона и съдебната практика.

Акцентира, че всички наведени във въззивната жалба оплаквания в насока, че имотът е бил държавна собственост са абсолютно безпочвени и неоснователни. Позовава се на това, че по делото в административната преписка от Община- И.о са представени два акта - за държавна и общинска собственост за процесния недвижим имот и в случая следва да се отбележи, че аналогично на възприетото в Тълкувателно решение *1/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. *1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината /държавата/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното. Когато, в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е процесният случай/, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобИ.е на правото от лицата, в чиято полза са издадени /така 5 напр. решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ІІ г. о.; определение № 541 от 27.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2019 г., I г. о., ВКС/. Тъй като само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобИ.е на правото на собственост от общината или държавата /решение *34 от 22.05.2013 г. по гр. д.

№ 51/13 г. на ІІ г. о./. Подобна хипотеза обаче в настоящия случай не е налице.

Поради това счита, че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че в хода на делото е доказано в условията на пълно доказване, че ответникът К.