Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 565 от 22.04.2026, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Гражданско дело 7209/2025
Вид
Решение № 565
Подписан
22.04.2026
В сила
25.06.2026
Състав
Симеон Илиянов Светославов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 12 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1,пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26,ал.4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, 11, 22 и 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10, 11, 22 и 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11,ал.1,т.9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11,т.18 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11,ал.1,т.9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 29 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 565 гр. Плевен, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20254430107209 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба с вх. № 37996/28.11.2025 г. на Р. М. Д., ЕГН **********, подадена чрез адв. Т. М., срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК ***, с която се иска прогласяване на нищожност на договор за паричен заем № 1197031/03.11.2024 г. г., поради противоречие със закона, нарушение на добрите нрави и неравноправност, и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв., представляваща частична претенция от 1673,27 лв., недължимо платена сума по гореописания потребителски договор, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.

Ищецът твърди, че на 03.11.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит от разстояние № 1197031 с ответника, като се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2700 лв., който да бъде погасен на 24 месечни вноски, с размер на годишна лихва – 36 %, ГПР- 42,58 %. С чл. 17, ал. 1 от договора страните уговорили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, а ако това задължение не бъде изпълнено се дължало неустойка от заемателят на заемодателя в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоения кредит. Неустойката се дължала разсрочено от заемателя, заедно с всяка от погасителните вноски. Към датата на исковата молба била заплатена сумата от 4373,27 лв. по договора за кредит от ищеца, но същият счита договорът за нищожен , защото има качество на потребител и се прилагали правилата на ЗПК. На първо място, ищецът счита клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като представлява сериозна санкция, надхвърляща разбирането за санкционна функция, за длъжника и води до неоснователно обогатяване на кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при поставените условия, длъжникът е в обективна невъзможност да осигури исканото обезпечение. Неустойката представлявала допълнителен източник на печалба в полза на кредитора, над уговорената договорна лихва, което лишава 1 неустойката от своята обезпечителна и обезщетителна функция. Клаузата за неустойка не била индивидуално уговорена, а е изготвена предварително от ответника без потребителят да е имал възможност да въздейства върху съдържанието . На второ място, договорената между страните клауза за неустойка, представлявала разход, който следва да се включи в ГПР по договор, което не било сторено, а включването водило до повишаване на ГПР над допустимото по закон. Посочването в договора за кредит на ГПР над действителния прилаган, представлявало заблуждаваща търговска практика и нарушение на чл.11,ал.1,т.9 и 10 ЗПК, които обуславят нищожност на договора на осн. чл.22 ЗПК. Моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Стик Кредит“ АД, ЕИК ***, с който счита исковата молба за нередовна, поради непосочване на банкова сметка, а предявените искове за неоснователни. Нищожността на отделна клауза съгласно чл. 26,ал.4 ЗЗД не обуславяла нищожност на целия договор.

Според ответника настоящият случай бил именно такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените параметри на договора и е договорена за да обезпечи изпълнението на акцесорното задължение на заемателя. Нищожността на клаузата, означавало, че изначално не съществува и доводът, че не включването в ГПР, е неоснователен. Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните от разстояние, като кредиторът предоставил предварителна детайлна информация и е постигнато съгласие. Договорът отговарял на изискванията на ЗПФУР, ЗЕТ, ЗЕДЕУУ, ЗПК, тъй като потребителят отправил искане за сключване от разстояние, предоставил е своите лични данни, посочил е начина на усвояване на заема и обективирал съгласието си да сключи договора, и довършил процедурата чрез съответните стъпки. Ответникът счита, че договорът отговаря на всички изисквания на чл. 11,ал.1,т.9 и т.10 ЗПК, тъй като в него ясно бил посочен размера на ГПР и по какъв начин е формиран. В общите условия ясно било посочено/чл.28/, начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи, които се включват. При лимит на ГПР към датата на договора от 66.10%, определения в договора бил по-нисък – 42,58%. Уговорената неустойка не следвало да се включва ГПР, защото е уговорена като плащане, след сключване на договора, в случай, че не се предостави обезпечение. ГПР представлявало сбор от разходи, които представляват цената на предоствената на потребителя услуга. Неустойката обезщетявала и обезпечавала договора, като начинът на изчисляването и периодът, били ясно посочени в договора. По този начин и двете страни били наясно с всички условия за плащане, преди да настъпи фактът на неизпълнението, което неустойката обезпечава. Ответникът счита неустойката за индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна, но кредиторът не знаел дали към датата на договора за кредит, ще бъде начислена неустойка, тъй като се дължала при неизпълнение на акцесорно задължение. В погасителния план бил поставен знак, че ако кредитополучателят предостави обезпечение, сумата ще бъде преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция. Поради това ответникът счита, че потребителят е бил уведомен за всички възможни суми към момента на сключване на договора, при всички възможни хипотези на развитие на правоотношението. Поради тези обстоятелства и доводът за заблуждаваща търговска практика бил неоснователен.

Ответникът допълва още, че потребителят е проявил инициатива за сключване на договора, като съгласно чл. 11,т.18 ЗПК предоставянето на обезпечение при 2 потребителско кредитиране е съобразено със закона и е практика, която не води до задължително неравновесие. Кредитополучателят разполагал с 14 дни през които да упражни своето право на отказ съгласно чл. 29 ЗПК, без да е обвързан по никакъв начин. Правото на потребителя да предостави обезпечение освен това било уговорено за по-късен етап от действието на договора, като при предоставяне на обезпечение неустойката спирало да се начислява. Потребителят обаче нямал намерение да предостави обезпечение, а да се обогати неоснователно, като впоследствие предяви неоснователни искове. Така той договарял и недобросъвестно съгласно чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ответникът счита още, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними. Ищецът сключил 12 договора с уговорка за плащане на неустойка, поради което потребителят е бил наясно с параметрите и условията, но е сключил същите с една единствена цел да се обогати за сметка на ответника. Поради това и доводите за нищожност, изложени от ищца, ответникът счита за неоснователни, тъй като страните са в трайни отношения.

Ответникът формулира довод за неоснователност на предявения осъдителен иск, тъй като не били представени доказателства за извършени плащания по договора, а оспорените клаузи от договора били действителни. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и се претендират разноски.

В с.з. ищецът не се явява, но се представлява от адв. М., чрез която поддържа исковата молба, моли предявените искове да бъдат уважени и претендира разноски според представения списък.

В с.з. ответникът не се явява, но излага подробни доводи по същество с писмено становище, както и обосновано възражение за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение и възражение за прекомерност.

Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а и от представения ДПК, ОУ, погасителен план и СЕФ се установява, че страните са постигнали съгласие и са сключили договор за заем № 1197031/03.11.2024 г., по силата на който ответникът като кредитор е предоставил на ищеца 2700 лв. паричен заем за срок от 24 месеца, при ГПР 42,58% и ГЛП 36% като общият размер на задължението е 4150,78 лв., поради включена лихва за периода на договора от 1450,78 лв. Потребителят следва по своя преценка да представи обезпечение в срок до 3 дни от датата на подписване на договора, на кредита – банкова гаранция или поръчител, в противен случай дължи 5270, 90 лв. неустойка като обезщетение.

Отделени за безспорни са и фактите, че е начислена горепосочената неустойка по договора и същата не е взета предвид при изчисляване на посочения в договора ГПР.

От заключението на приетата ССЕ се установява, че по процесния договор за кредит №1197031/03.11.2024 г. са платени погасителни вноски в общ размер на 4463,70 лв., с които е погасена главница в размер на 395,82 лв., 846,57 лв. договорна лихва, 3075,52 лв. неустойка и лихви за забава в размер на 145,79 лв.

Горната фактическа обстановка се установява от приетите по делото писмени доказателствени средства / СЕФ, ОУ/ и заключение на вещо лице, на което съдът 3 дава пълна вяра, тъй като вещото лице обосновано е изчислил платените суми по договора кои задължения са погасени.

При тези фактически твърдения, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими искове с правно основание. чл. 26, ал. 1,пр.1 от ЗЗД, вр чл. 22, вр. чл. 11,ал.1,т.9, вр. чл. 19 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 1673,27 лв..

Безспорно е по делото, че страните са обвързани от договор за паричен заем № 1197031/03.11.2024 г., чийто фактически състав е завършен с усвояване на заема в размер на 2700 лв. от ищеца-заемател – факт, който също не е спорен. Спазена е и предвидената в чл. 9 от ЗПК писмена форма на потребителския договор, който факт не е спорен между страните.

При преценка юридическия факт от който възникват претендираните парични вземания, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в тълк. решение №1/2022 г. п тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, а когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно.

Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако бъдат игнорирани установените от съда факти, опорочаващи сделката. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.

Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в кратък срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в тридневен срок да представи безусловна банкова 4 гаранция или поръчител, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора.