Определение № 365 от 10.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 365 гр. Пловдив, 10.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20255300500269 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 2717/30.01.2025г., подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940 чрез юрисконсулт И. Н., срещу разпореждане № 222 от 04.01.2025г., постановено по ч. гр. д. № 18726/2024г. по описа на РС Пловдив, 24 св. с., с което е отхвърлено изцяло заявление по чл. 410 ГПК от „АСВ“ ЕАД против Й. Д. Г..

В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспорваното разпореждане. Счита се, че заповедният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузи /тази за неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на които искането за издаване на заявление по чл. 410 от ГПК не е основано. Също така погрешно било прието, че в случая са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Оспорва се и отказа на същия да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК при констатация за недействителност на договора за кредит.Моли се да бъде отменено оспорваното разпореждане и съдът да се произнесе по същество.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от „АСВ“ ЕАД против Й. Д. Г., ЕГН **********, като е приел, че процесният договор за кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Обосновал е, че предвидената неустойка в чл. 20 от договора се дължи при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора, което неизпълнение по начало не е свързано с реални вреди за кредитора, а с повишаване на кредитния риск. За носене на по-големия риск може да се предвиди възнаградителна лихва, но не и неустойка.Поради това заповедният съд е приел, че в случая се цели постигане на по-голяма печалба за кредитора, без да е 1 обявено като възнаградителна лихва, но не обезщетява вреди.Поради този характер на вземането за „неустойка“ същото е следвало да се включи в ГПР.При тълкуване на чл. 4, ал.

1, т. 4.1 от процесния договор, заповедният съд е направил извод, че в ГПР не е включен размерът на неустойката.Отбелязал е, че в ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.Освен това процесният договор за кредит бил недействителен и на още едно основание - чл. 146, ал. 5 във вр. с ал. 1 от ЗЗП, тъй като клаузата за ГПР е и неравноправна, респ. и нищожна, с оглед факта, че създава заблуждение у потребителя.Нищожността на клаузата за ГПР води до недействителност на договора за кредит, тъй като същият не може да се прилага без тази клауза. Доколкото по заповедното производство липсват данни за остатъчния размер на чистата стойност на кредита, заповедният съд е приел, че същата не следва да се присъжда.Съобразил е уговорката в чл.

7, ал. 6 от договора, съгласно която разполагаемият остатък по кредита се намалява, не само с реално изтеглените суми, но и с таксите за транзакцията, поради което не е ясно дали главницата включва освен реално изтеглени суми, но и такси, които не се дължат на основание чл. 23 ЗПК. Не било ясно и какви плащания е извършил длъжника и какви вземания са били погасени с тях. С оглед на това заповедният съд е посочил, че тези въпроси следва да се решат в спорно исково производство.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

В настоящия случай с оглед данните по делото се налага извод за наличие на обоснована вероятност, отразеният размер на ГПР в процесния договор, да не съответства на действителния, прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като в тази насока изцяло се споделят доводите на заповедния съд.При това положение потребителят няма яснота относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005829/ЕО, както и нарушение на изискването за добросъвестност.Това налага и извод за неравноправност на договорните клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Касае се за недействителност на целия договор, като в тази хипотеза съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.Заповедният съд в случая обаче не би могъл да определи какъв е размера на невърнатата главница, тъй като е поискано издаването на заповед за изпълнение и за други вземания, основаващи се на вероятно неравноправни клаузи – възнаградителна лихва, обезщетение за забава.И след като не е уточнено какви плащания са извършвани от кредитополучателя и за погасяването на какви вземания са отнесени, то и заповедният съд няма как да приложи чл. 23 от ЗПК.

Отделно от изложеното съгласно задължителните разяснения в т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, в хипотезата на частно правоприемство на страната на кредитора /в 2 случая цедиране на вземанието/, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/. А в хипотеза на настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедента-праводател, който е носител на спорното право към този момент /в този см. определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013г./.

Предвид горното настоящият състав намира, че разпореждането, с което е отхвърлено заявлението, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 222 от 04.01.2025г., постановено по ч. гр. д. № 18726/2024г. по описа на РС Пловдив, XХIV с., с което е отхвърлено заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против Й. Д. Г., ЕГН **********, за вземания по договор за кредит „Бяла карта“ № 995449/17.03.2022г., сключен между „Аксес Файненс“ ООД /кредитодател/ и Й. Д. Г., ЕГН ********** – кредитополучател, прехвърлено с Приложение № 01/14.03.2014г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.11.2023г. в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания” ЕАД.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3