Решение № 121 от 25.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр.П., 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Меденка М. Недкова при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело № 20245001000040 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му е изходяща от З**"А." АД, ЕИК***, гр.С. въззивна жалба против постановеното по т. дело № 88/2023 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение № 376 от 09.10.2023 г., с което З**"А." АД, ЕИК***, гр.С. е осъдено да заплати на Е. Н. А., ЕГН **********, гр.П., ул."В." №* следните суми:

- 655, 20 лв., представляващи остатък от застрахователно обезщетение равняващо се на 50 % от застрахователната сума от 84 брутни трудови възнаграждения по застраховка „Трудова злополука“ №*** от *** г., сключена между ответника З**"А." и работодателя на ищеца „Б.“ ООД ЕИК ***, поради настъпил покрит застрахователен риск - трудова злополука на 15.01. 2020 г., установена с Разпореждане №*** г. на ТП на Н**П., ведно със законна лихва върху главницата от 21.01. 2023 г. до изплащането й - 333, 67 лв. обезщетение за забавено плащане на изплатената на 06.03.

2023 г. главница от 27 300 лв. в размер на законната лихва за периода от 1

21.01. 2023 г. до 05.03. 2023 г.

Решението се обжалва и в частта, с която З**"А." АД, ЕИК***, гр.С. е осъдено да заплати по сметка на Пловдивския окръжен съд ДТ в размер на 1131, 55 лв., а на адв. З. З. адв. възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА в размер на 73, 18 лв., представляващи разноски по делото.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поставено в противоречие със събраните по делото доказателства, поради което моли да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявения от Е.Н. А. иск срещу З**"А." като неоснователен и недоказан ведно със законната лихва върху него.

Въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна и счита, че решението е правилно и законосъобразно, като моли то да се потвърди.

Съдът, след като се запозна с приложения по делото доказателствен материал и с първоинстанционното решение прие за установено следното:

На 17 .02. 2023 г. в ПОС е постъпила искова молба, подадена от Е. Н. против З**"А." уточнена след оставяне на същата без движение с молба от 02.03.2023 г..

В нея ищецът твърди да е работил по трудов договор в „Б.“ ООД, ЕИК *** на длъжност „***“. На 15.01. 2020 г. около 16, 30 ч. при управление на товарен автомобил -цистерна претърпява ПТП, предизвикано от Ю.Н.Л. гражданин на Р.Б., който пък управлявал друг товарен автомобил.

По повод на този инцидент било образувано ДП № 7/ 2020 г. на РУ - Б. и пр.преписка № 424/ 2020 г. на РП Р..

Твърди се, че в следствие на въпросното ПТП ищецът получил множество телесни увреждания, които станали причина с Решение на ТЕЛК №*** г. да се приеме, че той има трайно намалена работоспособност с 50%.

Сочи се също, че с Разпореждане №*** г. на ТП на Н**П., злополуката била призната за трудова.

В тази връзка се споменава, че работодателят „Б.“ ООД, ЕИК *** сключил застраховка „Трудова злополука“ с ответника под №*** от *** г. с покритие за 12 месеца, т.е. до 12.07. 2020 г. Застраховани по същата били работниците и служителите му в трудови правоотношения. На същите при 2 настъпила трудова злополука, довела до трайно намаляване на работоспособност, се дължало плащане на обезщетение в размер на 84 брутни работни заплати, намалени с процента установена неработоспособност.

Според ищеца размерът на дължимото му се обезщетение е в размер на 28 200 лв. и се равнява на 50 % от стойността на 84 негови месечни брутни работни заплати. Съответно се сочи, че към момента на сключване на застраховката брутният размер на месечната работна заплата бил 671, 34 лв.

Той отправил на 20.01. 2023 г. до ответника писмена претенция за плащане на обезщетението с приложени към нея доказателства. По същата била образувана щета №***. Застрахователят допълнително изискал заверен препис от пълномощно, който бил представен на 31.01. 2023 г.. Плащане обаче до момента на предявяване на иска не последвало.

На тази база е отправено искане до съда за осъждане на ответника да му плати 28 200 лв. ведно със законната лихва от 15.01.2020 г., представляващи застрахователно обезщетение в размер на 50 % от застрахователната сума от 84 брутни трудови възнаграждения по застраховка „Трудова злополука“ с №*** от *** г., сключена между ответника З**"А." и работодателя на ищеца „Б.“ ООД ЕИК ***, поради настъпил покрит застрахователен риск - трудова злополука на 15.01. 2020 г., установена с Разпореждане №*** г. на ТП на Н**П..

На 27.03.2023 г. по застрахователно дружество. делото постъпил отговор от ответното

В него то признава съществуването на Застрахователен договор №*** г. с „Б.“ ООД със застраховани лица според представен от застраховащия списък работници и служители на това дружество за риск „Трудова злополука“. Признава също, че застрахователната сума е 84 брутни месечни работни заплати и че според представените към него списъци ищецът фигурира в групата на застрахованите лица.

Признава и че на 20.01.2023 г. ищецът го е сезирал с писмена претенция за плащане на застрахователно обезщетение, по която е образувана щета №***. Твърди обаче, че според споменатият списък към застраховката месечната брутна заплата е 650 лв. На тази база е направен извод, че общия размер на застрахователната сума е 54 600 лв. като след намаляването й с 50 % дължимото на ищеца обезщетение се равнявало на 27 300 лв. То му било 3 платено по банков път на 06.03. 2023 г. по сметката, посочена в нотариално завереното пълномощно, което правило исковата претенция неоснователна.

По отношение на разликата до претендирания от ищеца размер е посочено, че с оглед липсата на изменения в застрахователния договор относно посочената в него от работодателя месечна брутна работна заплата в размер 650 лв. разликата над същата ищецът следвало да търси от работодателя си по реда на чл.200 от КТ.

На база изложеното е изразено и становище за неоснователност и на претенцията за заплащане на законна лихва. По повод на същата е оспорен и началния момент, от който се претендира. В подкрепа на това оспорване е заявено, че според т. 90 от Общи условия към договора застрахователят е длъжен да изплати дължимото застрахователно обезщетение в срок от 15 дни от датата, на която са представени поисканите доказателства за установяване на застрахователно събитие. На тази база е изразено мнение, че ако лихвата все пак се приеме, че лихва се дължи то това е факт от 31.01. 2023 г., тъй като тогава е последното представено доказателство.

При условията на евентуалност е направено и възражение за изтекла погасителна давност на вземането за лихва за периода 15.01. 2020 г. 15.01.2023 г.

В ДИМ ищецът признава, че по сметка на неговия процесуален представител е постъпило плащане за сумата от 27 300 лв., но продължава да твърди, че дължимата според него сума е посочената в молбата уточнение такава в размер на 28 200 лв. равняваща се на 42 брутни заплати по 671, 43 лв.

Изразява предположение, че ответникът не е начислил към основното трудово възнаграждение според договора в размер на 650 лв. дължимото допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, което е в размер на 0,6 % върху основното трудово възнаграждение за всяка прослужена година. Признава, че е възможно работодателят да е подал непълна информация относно брутното трудово възнаграждение на Е. А., но твърди, че това не лишава ищеца от правото да си търси пълния размер на дължимата сума.

Твърди, че съобразно чл. 32 от ЗА неговият пълномощник е заверил нотариално всички преписи и според него е неясно защо З**"А." е поискал оригинала на пълномощно с нотариална заверка на подписа при завеждане на 4 претенцията. Независимо от това споменава, че на 31.01. 2023 г. по преписката е представен и нотариално заверен препис от пълномощно в ликвидационен център Пловдив на застрахователя.

По тази причина е изразено мнение, че неоснователните искания на застрахователя не могат да оправдаят неговата забава и да го освободят от отговорност да заплати лихвата от момента на постъпване на искането, т.е.

20. 01. 2023 г.

С ДИМ с оглед признанието за получено плащане на сумата от 27 300 лв. на 06.03.2023 г. е направено частично оттегляне на исковите претенции.

Посочено е, че по отношение на главницата искът се оттегля за сумата от 27 300 лв., т.е. остава да се претендира сумата от 900 лв., равняваща се на разликата между търсените първоначално 28 200 лв. и платените 27 300 лв.

По отношение на лихвата е заявено, че се оттегля претенцията за периода от 15.01. 2020 г. до 20.01.2023 г. и конкретизирано, че такава се претендира върху сумата от 27 300 лв. за периода от 21.01. 2023 г. до 05.03.

2023 г. и е в размер на 333, 67 лв., а за главницата в размер на 900 лв. лихва се претендира от 20. 01. 2023 г. до окончателното й плащане.

В отговора на ДИМ ответното дружество е поискало да се отдели като безспорно обстоятелството, че е изплатено обезщетение в размер на 27 300 лв. по застраховка „Трудова злополука“ и е изразено становище за недължимост на сумата от 900 лв. В подкрепа на същото са изложени доводи, че застрахователят не е легитимиран да отговаря извън фиксираното в застрахователния договор, а за обезщетението над него отговорността следвало да се търси от работодателя по реда на чл. 200 от КТ, тъй като той е декларирал определен по-малък размер на брутно трудово възнаграждение и не е издаден добавък за по-висока стойност, касаеща заплатата на ищеца.

Отново е изразено становище за недължимост на лихви за забава.

Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е било постановено и решението предмет на обжалване. Тук за пълнота е нужно да се спомене, че преди това от страна на ищеца с оглед приетата ССчЕ претендираният размер на главницата намален на 655, 20 лв.

В самото решение ПОС е приел за безспорно, че ищецът е имал сключен трудов договор, че е бил застрахован по валидна и действаща 5 застраховка „трудова злополука“при ответника от своя работодател и че е настъпило застрахователно събитие във връзка, с което е платено и застрахователно обезщетение.

По отношение на спорния въпрос - точният размер на застрахователна сума е направен анализ на Наредбата за структура и организация на работната заплата, както и разпоредбите на Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“. С оглед на същия е прието, че в рамките на брутното трудово възнаграждение се включва и допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит.

Посочено е, че нормата на чл. 8 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ съдържа в себе си императивно правило, под чийто размер не може да се падне и застрахователят би следвало да отговаря за действителната стойност на 84 брутни трудови възнаграждения.

В тази връзка е направено заключение, че ответникът следва да доплати на ищеца още 655,20 лв., представляващи остатък от застрахователно обезщетение в размер на 50 % от застрахователната сума от 84 брутни трудови възнаграждения по застраховка „Трудова злополука“ в размер на 27 955, 20 лв.

По отношение на лихвата за забава е казано, че същата се дължи върху присъденото с решението обезщетение от 21.01. 2023 г. до изплащане .

Присъдено е и обезщетение за забавено плащане на изплатената на 06.03.2023 г. главница от 27 300 лв. за периода от 21.01.2023 г. до 05.03. 2023 г. в размер на 333, 67 лв.

Недоволен от решението в осъдителната му част е останал ответникът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето производство.

В нея З**"А." прави възражение, че отговорността на застрахователя по застраховка „Трудова злополука“ е договорна и като такава обемът следва да се определи в зависимост от уговореното между застрахователя и работодателя в качеството му на застраховащ, като се уповава на списък, приложен към договора. Дружеството твърди, че няма как да отговаря за сума над определената в договора, а за разликата над определеното в договора и действителното брутно трудово възнаграждение би следвало да се търси отговорност на работодателя, както предвижда нормата на чл. 200 от КТ. То 6 твърди, че животът и телесната цялост на работниците и служителите са предмет на особена закрила и затова законодателят е уредил в тежест на работодателя да се сключва именно такъв тип задължителни застраховки „трудова злополука“, при които изплащането на премиите е за негова сметка.