Решение № 4346 от 24.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4346 гр. София, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100503420 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „ИМП – Транс“ ЕООД срещу решение от 11.11.2024 г., поправено с решение от 19.08.2025 г., по гр.д. №5289/2022 г. на Софийски районен съд, 53 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу С. Т. М. иск с правно основание чл.203 ал.2 КТ за заплащане на обезщетение за вреди в размер от 7831,50 лв., както и иска по чл.86 ЗЗД, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е бил добросъвестен, а от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът не е бил добросъвестен, поради което и основанието за отговорността му е деликт по ЗЗД.

Поддържа, че съдът неправилно е приел, че формата на вината на ответника е небрежност, а не умисъл. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. Т. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Образувано е и по насрещна въззивна жалба на ответника С. Т. М. срещу решение от 11.11.2024 г., поправено с решение от 19.08.2025 г., по гр.д. №5289/2022 г. на Софийски районен съд, 53 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на „ИМП – Транс“ ЕООД на основание чл.203 ал.1 КТ сума в размер на 710,00 лв., представляващи обезщетение за причинени вреди при извършване на трудова дейност, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на 1 материалния закон, при допуснати процесуални нарушения, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са налице всички предпоставки на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя. Поддържа, че по делото не е установено наличието на трудово правоотношение между страните, както и че вредите по процесното МПС са причинен от ищеца. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения евентуален иск.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ИМП – Транс“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Образувано е и по въззивна жалба на ищеца „ИМП – Транс“ ЕООД срещу решение от 19.08.2025 г., по гр.д. №5289/2022 г. на Софийски районен съд, 53 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение по гр.

52893/2022 г. на СРС, като вместо:

ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл.203 ал.2 КТ от „ИМП - Транс” ЕООД срещу С. Т. М. за заплащане на обезщетение за вреди в размер от 7831,50 лв.

ОСЪЖДА С. Т. М. на основание чл.203 ал.1 КТ да заплати на „ИМП - Транс” ЕООД сума в размер на 710,00 лв., представляващи обезщетение за причинени вреди при извършване на трудова дейност, като ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата им част, да се чете:

ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл.203 ал.2 КТ от „ИМП - Транс” ЕООД срещу С. Т. М. за заплащане на обезщетение за вреди в размер от 7831,50 лв., както и иска по чл.86 ЗЗД.

ОСЪЖДА С. Т. М. на основание чл.203 ал.1 КТ да заплати на „ИМП - Транс” ЕООД сума в размер на 710,00 лв., представляващи обезщетение за причинени вреди при извършване на трудова дейност, като ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата им част, както и иска по чл. 86 ЗЗД.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице несъответствие между формираната вола на съда и изразяването и в диспозитива, тъй като и в мотивите липсва произнасяне по искове с правно основание чл.86 ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли искането за поправка на очевидна фактическа грешка. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. Т. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 17.01.2025 г., в частта, в която е оставена без уважение молбата на ищеца „ИМП – Транс“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ищеца с частна жалба, в която е посочено, че неправилно първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се на ищеца адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като бъде намалено присъденото на ответника адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата С. Т. М. в законоустановения срок оспорва частната жалба.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 17.01.2025 г., в частта, в която е оставена без уважение молбата на ответника С. Т. М. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ответника с частна жалба, в която е посочено, че неправилно първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се на ответника адвокатско възнаграждение, както и му е присъдил разноски за депозит за СТЕ, каквато не е изготвяна по делото. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като бъде 2 увеличено присъденото на ответника адвокатско възнаграждение, както и да не му бъдат присъждани разноски за депозит за СТЕ.

Ответникът по жалбата „ИМП – Транс“ ЕООД в законоустановения срок оспорва частната жалба.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният евентуален осъдителен иск с правно основание чл.203 ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, и в частта, в която предявеният евентуален осъдителен иск с правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен изцяло, поради което е влязло в законна сила тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Производството пред СРС, 53 състав, е образувано по искова молба от „ИМП – Транс“ ЕООД, уточнена с молби от 10.03.2023 г. и 18.03.2024 г., и във въззивното производство с молба от 29.01.2026 г., с която срещу С. Т. М. се предявени обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи, настъпили в резултат на ПТП, осъществено от ответника на 28.07.2022 г., при което е увреден собственият на ищеца т.а.

„Скания“ с рег. № ********, като твърденията на ищеца са, че с ответника са били в трудово правоотношение, прогласено за недействително на основание чл.74 КТ с влязло в сила решение, постановено по гр.д. №970/2022 г. по описа на РС – Радомир, като ответникът е бил недобросъвестен, поради което и отговаря за причинените вреди на деликтно основание по ЗЗД.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Твърди, че същите са недопустими, тъй като имуществената отговорност на работника или служителя е регламентирана в КТ, а не в ЗЗД. Оспорва наличието на валидно трудово правоотношение, както и че на сочената дата е управлявал процесното МПС. Оспорва и настъпването на сочените от ищеца вреди, респ. техния размер.

С постановеното по делото решение от 11.11.2024 г. СРС, 53 състав, се е произнесъл по главни искове с правно основание чл.203 ал.2 КТ вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, и евентуални искове с правно основание чл.203 ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД, като е приел, че отношенията между страните по обявения за недействителен трудов договор, с оглед разпоредбата на чл.75 ЗЗД, се уреждат като при действителен трудов договор, тъй като ответникът е бил добросъвестен при сключването му. Приел е още, че е налице противоправно деяние от страна на ответника, но не са налице предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника – не е установено деянието да е престъпление, да е причинено умишлено или да не е извършено при или по повод трудова дейност, поради което и следва да бъде ангажирана ограничената имуществена отговорност на ответника са претърпените от работодателя претърпени загуби, но не и за пропуснатите ползи, до размера на уговореното месечно трудово възнаграждение. По отношение на претендираните лихви за забава е приел, че такива не се дължат, предвид липсата на покана от ищеца.

С постановеното по делото решение от 19.08.2025 г. СРС, 53 състав, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като е приел, че е пропуснал да се произнесе по предявените искове по чл.86 ЗЗД, за които е формирал мотиви за неоснователността им.

По въззивната жалба срещу решението от 19.08.2025 г. за поправка на ЯФГ:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да 3 приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът, след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил извод във връзка с правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи. Или очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно проявление в писмения текст на решението, като данни, относно наличието на очевидна фактическа грешка, следва да се черпят от мотивите на решението.

В конкретния случай, при постановяване на описаното по-горе решение, съдът е допуснал очевидна фактическа грешка, тъй като видно от мотивите на същото, съдът е достигнал до извод, че исковете за присъждане на лихви за забава са неоснователни, тъй като липсва покана от ищеца, но е пропуснал да се произнесе за това в диспозитива на решението. Ирелевантни са останалите доводи на въззивника относно основателността на вземанията, предмет на производството пред СРС, тъй като в производството по чл.247 ГПК съдът е ограничен единствено от наличието или липсата на допуснати в постановеното решение очевидни фактически грешки.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

По въззивната и насрещната въззивна жалби срещу решението от 11.11.2024 г.:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.