Определение № 255 от 10.03.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 255 гр. Перник, 10.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500166 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – 278, вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД срещу разпореждане № 109/ 27.01.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 106/ 2026 г., по описа на Районен съд - Брезник, в частта, с която е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. Г. К. за сумите 487,05 евро – главница по договор за паричен кредит № *** от ***, дължима от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г., 78,57 евро - договорно възнаграждение от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г. и 53,99 евро - мораторна лихва за периода от 26.03.2024 г. до 25.01.2026 г.

Жалбоподателят излага, че разпореждането в атакуваната част е неправилно, тъй като първоинстанционният съд излязъл извън своите правомощия, доколкото нямал възможност на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Изразява становище, че според чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заповедният съд преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или има обоснована вероятност за това, като сочи, че за първата хипотеза клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, а настоящият случай не е такъв. По отношение на втората хипотеза счита, че следва да се приеме, че от събраните доказателства може да се направи извод, който е мотивиран и аргументиран и да сочи със сигурност, че дадена клауза от потребителски договор е неравноправна. В случая първоинстанционният съд неправилно не направил задълбочен анализ на критериите по чл.

143 ЗЗП. Освен това не отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, предписваща, че преценката относно неравноправен характер на клауза не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката и услугата, която ще бъде доставена/извършена – от друга, при условие че тези клаузи са ясни и разбираеми. Жалбоподателят излага, че преди сключването на договора на потребителя бил предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация и параметрите на договора за потребителски кредит съгласно изискването на ЗПК. В погасителния план била включена информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който бил връчен на потребителя. Била му предоставена възможност да се откаже от договора, но той не изразил 1 желание за това. Уговореният годишен лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не бил в противоречие с добрите нрави. В чл. 19, ал. 4 ЗПК било въведено ограничение за максималния размер на годишния процент на разходите – не по-висок от петкратния размер на законната лихва. Въз основа на това жалбоподателят излага, че ако съдът постави граница на възнаградителната лихва до 30 %, то се ограничава и годишният процент на разходите до 35-40 %, каквото правомощие няма. В случая било спазено ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото годишният процент на разходите не надвишавал пет пъти законната лихва. В жалбата е посочено също, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишен процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Изложени са съображения, че не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивни правни норми. Сочи се, че неправилно съдът отхвърлил заявлението и по отношение на претенцията за лихва за забава, доколкото кредиторът има право да получи обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Въз основа на тези съображения „Профи кредит България“ ЕООД моли разпореждане № 109/ 27.01.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 106/ 2026 г., по описа на Районен съд - Брезник, да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде поставено издаване на заповед за изпълнение за вземанията за 487,05 евро – главница, дължима от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й изплащане, 78,57 евро - договорно възнаграждение от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г., както и 53,99 евро - мораторна лихва за периода от 26.03.2024 г. до 25.01.2026 г.

Окръжен съд - Перник, като обсъди доводите на жалбоподателя и материалите по делото, приема за установено следното:

Ч.гр.д. № 106/ 2026 г., по описа на Районен съд – Брезник, е образувано въз основа на заявление по чл. 410 ГПК на „Профи кредит България“ ЕООД, с което е отправено искане за издаване на заповед за изпълнение в негова полза за сумите, дължими въз основа на договор за потребителски кредит № *** от ***, както следва: неплатена падежила главница в размер на 487.05 евро, дължима от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г.; неплатено падежирало договорно възнаграждение в размер на 78.57 евро, дължимо от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г.; неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ в размер на 172.56 евро, дължимо от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г.; неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 153.36 евро, дължимо от вноска № 18 с падежна дата 25.08.2025 г. до вноска № 23 с падежна дата 25.01.2026 г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 255.65 евро, начислени на 24.06.2024 г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 15.34 евро, начислени на 09.04.2024 г.; лихва за забава в размер на 53.99 евро, дължима от 26.03.2024 г., дата на изпадане на длъжника в забава до 25.01.2026 г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 26.01.2026 г. до окончателното изплащане на задължението.

С обжалваното разпореждане Районен съд – Брезник е отхвърлил заявлението за всички претендирани суми, като е приел, че в случая се касае за договор за потребителски кредит, поради което е приложим Законът за потребителския кредит, както и че съгласно чл.

22 ЗПК при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът е недействителен. Изложил е, че в процесния договор е посочен годишен процент на разходите в размер на 48.83 %. Позовал се е на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита, както и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Районен съд – Брезник е посочил, че в случая отпуснатият кредит е в размер на 2

1533.87 евро (3000 лева), като същият освен с договорната възнаградителна лихва от 728.54 евро (1424.90 лева) се оскъпява и със сумите в общ размер 1303.79 евро (2550 лева), дължими за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, доколкото тези плащания за допълнителните пакети съставляват разходи по договора за кредит, но не са включени в посочения годишен процент на разходите. Според първоинстанционния съд по този начин е заобиколена забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, предвид включените в погасителния план суми за възнаграждение за закупени допълнителни услуги. Въз основа на това е приел, че след като действителният годишен процент на разходите е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно реалната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаване на изискването за добросъвестност. Въз основа на тези съображения първоинстанционният съд е обосновал извод, че в случая е допуснато нарушение на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 и 3 ЗПК, поради което процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗП. С оглед на това Районен съд – Брезник е приел, че съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи и доколкото заявителят е направил признание, че за погасяване на задълженията по договора за потребителски кредит № *** от *** длъжникът е заплатил сума в общ размер 2526.05 евро (4940.54 лева), е налице извод, че е надвнесъл дължимата от него чиста стойност на кредита, поради което задължението му е погасено.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достига до следните правни изводи:

Подадената частна жалба е депозирана в рамките на законоустановения преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и изхожда от лице, за което е налице интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение и издава заповед, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави.

Видно от представеното копие от договор за потребителски кредит № *** от *** „Профи кредит България“ ЕООД е предоставило на потребителя паричен заем от 3000 лева срещу задължение за последния да го върне на 24 месечни погасителни вноски, заедно с възнаградителна лихва в размер на 41 % на годишна база при посочен годишен процент на разходите – 48,83 %. Според договора за кредит общата сума, която следва да бъде заплатена на кредитора, е 4424,90 лева. В него е посочено още, че за поискани и закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ потребителят дължи възнаграждение в общ размер 2550 лева, като видно от приложеното копие от погасителен план към договора същото е платимо заедно с месечните погасителните вноски, включващи главница и възнаградителна лихва. В случая, както е посочил първоинстанционният съд, по отношение на процесния договор за потребителски кредит № *** от *** са приложими правилата на Закона за потребителския кредит. Възнагражденията за услугите „Флекси“ и „Фаст“ не са включени в годишния процент на разходите, определен на 48,83 %, видно от договора, където годишният процент на разходите е посочен преди тях. Същите обаче следва да бъдат включени в него, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото задълженията за заплащане на възнагражденията за услугите „Фаст“ и „Флекси“ са свързани неразделно с договора за кредит, тъй като без последния не биха били поети, следва да се приеме, че са част от 3 общите разходи по кредита. При включването на възнагражденията като компонент от ГПР обаче се стига до резултат, при който ГПР надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум. Следователно посоченият в договора годишен процент на разходите не отразява действителния такъв, като съществува неяснота относно компонентите, които включва, както и относно начина на определянето му. Възнагражденията за закупен пакет от допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", по начина, по който са предвидени, водят до скрито оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на ГПР от 48,83 % нараства над 50 % и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход за него. По този начин се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗП. Поради това се налага извод, че е допуснато нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен, като кредиторът има право да получи само чистата стойност на кредита, не и допълнителни плащания за лихви и/или такси – чл. 23 ЗПК.