Определение № 1852 от 08.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1852 гр. София, 08.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Ц.

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Ц. Касационно гражданско дело № 20258002104836 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Н. Г. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Т. П. срещу решение № 1093/28.10.2025 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 1477/2025 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е уважен, предявеният като евентуален по делото, иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като жалбоподателката е осъдена да заплати на ищцата Н. А. К. сумата 9 000 лв., с която първата се обогатила неоснователно за сметка на втората, посредством превод на същата сума по банковата сметка на жалбоподателкатаответница на 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2022 г. до окончателното плащане на задължението; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното, за двете въззивни и за предходното касационно производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустимо ли е, след като по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД Върховният касационен съд (ВКС) е приел за установено, че ответницата е доказала основанието, на което е получила сумата по предявения иск, въззивният съд да уважи същата претенция, но предявена по евентуален иск по чл. 59, ал. 1 1 от ЗЗД; 2) допустимо ли е уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД, когато плащането е извършено в изпълнение на чуждо договорно задължение и кредиторът е приел плащането;

3) може ли иск по чл. 59 от ЗЗД да бъде уважен, след като по същото фактическо основание искът по чл. 55 от ЗЗД е окончателно отхвърлен; 4) следва ли въззивният съд да обсъди и допусне доказателства относно договорно основание, когато ответникът го твърди като правоизключващо. Жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид оплакванията и доводите в касационната жалба и изложението към нея за недопустимост на въззивното решение, а именно, – че с влязлото в сила решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е отхвърлен предявеният от ищцата срещу ответницата иск по чл. 55 от ЗЗД, като ВКС е приел, че ответницата е доказала основанието, на което е получила процесната сума 9 000 лв.; че предвид субсидиарния характер на иска по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд не може да „заобикаля“ силата на пресъдено нещо, като уважава същия претендиран резултат на друго основание; както и че е недопустимо „дублиране“ на съдебната защита чрез „подмяна“ на правната квалификация на иска; следва да се приеме, че от страна на жалбоподателката е наведено и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Насрещната страна по делото – ищцата Н. К., чрез процесуалния си пълномощник адв.

Г. В., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че с исковата си молба по делото ищцата е предявила следните обективно и субективно съединени искове: 1) главни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница Н. И. и ответниците Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц., в качеството им на законни наследници на починалия Б. Ц. И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия им наследодател, по писмен договор за заем от 20.12.2019 г., както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 6 000 лв., Ц. и Г. Ц.и – сумите от по 1 500 лв., ведно със законната лихва от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане; както и мораторна неустойка по чл. 6 от договора, както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 300 лв., и Ц. и Г. Ц. – сумите от по 75 лв.; 2) евентуални искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 5 000 лв., претендирана като дължима по неформален договор за заем от 23.12.2019 г., както и сумата 4 000 лв., претендирана като дължима по друг неформален договор за заем от 23.12.2019 г.; 3) евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв., претендирана като сбор 2 на платени без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; и 4) евентуален иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателкатаответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв., с която ответницата се обогатила неоснователно за сметка на ищцата, посредством преводите на визираната сума по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; ведно със законната лихва върху главницата по всеки от евентуалните искове, считано от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

Въззивният съд е установил, че с влязлата в сила част на предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. по възз. гр. д. № 293/2024 г. на ВОС са отхвърлени предявените от ищцата искове (главни и евентуални) с правна квалификация чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, основани, съответно – на писмения договор за заем от 20.12.2019 г. с наследодателя, респ. – на неформалните договори за заем от 23.12.2019 г. с жалбоподателката-ответница, ведно с претендираната законна лихва върху главниците. Окръжният съд е установил и че с постановеното по делото решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. ВКС, предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. е отменено в частта, с която е бил уважен предявеният от ищцата срещу ответницата евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – до размера на сумата 3 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и вместо това евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен от ВКС за сумата 3 000 лв., като въззивното решение № 313/26.03.2024 г. е оставено в сила от ВКС – в частта, с която е отхвърлен евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и за разликата над сумата 3 000 лв. до претендираните 9 000 лв.

Въззивният съд е приел, че непрестационната кондикция по чл. 59 от ЗЗД се основа на твърденията в исковата молба на ищцата, че на 23.12.2019 г. тя е превела по банковата сметка на ответницата сумата в общ размер 9 000 лв., като последната била извършена с преводи на 4 000 лв. и на 5 000 лв.; ищцата поддържа, че ответницата неоснователно се обогатила с преведените суми, за нейна сметка, като между обогатяването на ответницата и обедняването на ищцата била налице връзка.

Съдът е посочил и че с отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска по чл.

59 от ЗЗД, като недопустим, евентуално – неоснователен; изложила е твърдения, че към 20.12.2019 г. ищцата не била в страната; възразила и че преводите от 4 000 лв. и 5 000 лв. на 23.12.2019 г. в действителност били аванси по два договора за покупко-продажба на недвижими имоти от 28.6.2019 г., съгласно уговорки, обективирани в т. 2 от нотариални актове № , том , дело / г. и № , том , дело г., сключени между ищцата като управител и съдружник в „Таблетка“ ООД, и ответницата и покойния й съпруг Б. И..

След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Намерил е за неоснователно възражението на ответницата за недопустимост на евентуалния иск по чл. 59 от ЗЗД, като се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 215/29.04.2015 г. по търг. д. № 4171/2013 г. І-во търг. отд., решение № 148/28.02.2006 г. по търг. д. № 703/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 60130/23.06.2021 г. по гр. д. № 2990/2020 г. на ІV-то гр. отд. Приел е, че материалноправните предпоставки за уважаване на 3 предявената непрестационна кондикция са: обогатяване на ответника по делото чрез увеличаване на неговия актив, намаляване на неговия пасив или спестяване на необходими разходи; обедняване на ищеца; връзка между обогатяването и обедняването, т. е. общи факти, от които произтичат обедняването и обогатяването; липса на основание за това и на друг път на защита. Съдът е приел и че в тежест на ищеца е да установи първите три от предпоставките, а ответникът следва да докаже възраженията си за наличие на договорно отношение, деликтно отношение или такова за водене на чужда работа без пълномощие, което да оправдава имущественото разместване, както и че ищецът разполага със субективно право (иск в материалноправен смисъл на понятието) в полза на кредитора срещу същия длъжник, което обяснява или изравнява разместването на имуществените ценности в двата патримониума. Въззивният съд е изтъкнал отново, че в настоящия случай, предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен с касационното решение № 379/26.06.2025 г. – в една част, и с предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. – в другата му част, предвид което е приел, че „понастоящем“ ищцата не разполага с друг иск, за да си върне процесната сумата 9 000 лв., с която твърди, че ответницата се обогатила за нейна сметка (за този свой извод съдът се е позовал и на решение № 127/19.07.2021 г. по гр. д. № 2719/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). Окръжният съд е приел за безспорно, че на 23.12.2019 г. ищцата е превела по сметка на ответницата процесните суми в общ размер 9 000 лв., като е посочил, че същото се установява и от представените по делото потвърждения за плащане по банков път от същата дата и извлечение по разплащателна сметка от 31.12.2019 г. Съдът отново е посочил, че ищцата установява обедняването си с процесните суми, а така също и обогатяването на ответницата с тях чрез получаването им. Приел е и че безсъмнено между обедняването и обогатяване е налице връзка. Приел е още, че между страните не се спори и че в преводните нареждания е вписано от ищцата, че сумите са „плащане по договор, аванс“. На следващо място въззивният съд е преповторил съображенията си, че вземането от неоснователно обогатяване възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт. Отново е посочил релевираното от ответницата възражение, че основание за плащанията има, а именно – двата договора за покупко-продажба на имоти, обективирани в нотариални актове №№ и от г., сключени между продавачите – ответницата и починалия й съпруг, и купувача „Таблетка“ ООД, чийто управители към този момент са били ищцата и съпругът й. Окръжният съд е намерил така инвокираното правоизключващо възражение за неоснователно, тъй като при съвкупната преценка на доказателствата по делото е приел за установено, че процесните суми са преведени от ищцата по сметката на ответницата, но не като аванс и в изпълнение на уговореното с двата договора за продажба на имоти, сочени от ответната страна. В тази връзка въззивният съдът е изложил подробни съображения, предвид които е достигнал до решаващите си изводи, че основание за плащане на сумите от общо 9 000 лв. не е доказано, поради което е намерил, че е налице непряко и неоснователно разместване на имуществени блага, респ. – намерил е иска по чл. 59 от ЗЗД за основателен.