Определение № 3889 от 19.08.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3889 гр. София, 14.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002101189 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 729/26.01.2024 година, подадена от С. Й. С. и касационна жалба с вх. № 463/18.01.2024 година, подадена от Прокуратурата на Република България, двете против решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изменил първоинстанционното решение № 1085/21.07.2023 година на Окръжен съд Пловдив, ІV‑ти състав, постановено по гр. д. № 402/2023 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС е осъдена да заплати на С. Й. С. сумата от 12 000.00 рева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС за период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Затвора гр.Пловдив съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не е могъл да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищеца с влязлата впоследствие в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, като за разликата над уважения размер от 12 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено при нарушение 1 на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с предявеният от С. Й. С. иск да бъде отхвърлен изцяло или размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде значително намален.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба С. Й. С. не е подал отговор на същата, а също така не е изразил изрично становище относно допустимостта и основателността й.

В подадената от С. Й. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. И. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 20.12.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 463/18.01.2024 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С. Й. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.01.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 729/26.01.2024 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от Прокуратурата на Република България при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, и домашен арест в случаи на лишаване на свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от Прокуратурата на Република България при изпълнение 2 на наложено наказание над определения срок или размер. В случая С. Й. С. бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1 от КЗПЧОС и не бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. Въпреки посочването в началната част на исковата молба, че тя се подавала срещу Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 6 от ЗОДОВ, от изложените в нея обстоятелства и искане не се установявало да бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. При иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ деликтът бил налице само при изпълнение на наложено наказание над определение срок или размер, а наказание „лишаване от свобода“ се изпълнявало само когато било наложено с влязла в сила присъда, с която лицето било признато за виновно от съда и било осъдено да извършеното от него престъпление, докато налагането от съда на мярка за неотклонение „задържане под стража“ била мярка за процесуална принуда и не представлявала изпълнение на наложеното с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода“. Когато задържането било по‑продължително от срока на наложеното на лицето наказание „лишаване от свобода“ и не можело да бъде компенсирано чрез приспадане по чл. 59 от НК, не било налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, а деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, при който се дължало обезщетение за неимуществени вреди поради лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС, изразено в период на взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не можел да се приспадне по реда на чл. 59 от НК с наказанието „лишаване от свобода“, наложено впоследствие на лицето с влязла в сила присъда. В случая в исковата молба било посочено, че при воденото срещу С. Й. С. наказателно производство му били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, че той бил лишен от свобода без влязла в сила присъда, че последно след задържането му под стража на 25.10.2017 година той бил престоял в Затвора в гр. Пловдив до 15.10.2020 година, че наказанието му било окончателно потвърдено с решение от 09.08.2022 година на ВКС, на която дата присъдата била влязла в сила, че към тази дата той бил изтърпял авансово, още преди да има влязла в сила присъда, наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 години и че бил бил лишен от свобода за период много по[1]дълъг от наложеното му наказание. Видно било, че С. ясно твърдял, че бил търпял мерките „задържане под стража“ и „домашен арест“ преди да има влязла в сила присъда, с която той да бъде осъден за престъпление и да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, като такава присъда била влязла в сила впоследствие, на 9.08.2022 година, вече след като той е бил освободен от затвора на 15.10.2020 година при промяната на мярката му за неотклонение, както и че бил лишен от свобода за период по-дълъг от наложеното му наказание, като бил задържан в грубо нарушение на националното законодателство и ЕКЗПЧОС. Заявеното с петитума искане било да се присъди на С. Й. С. обезщетение за това, че в нарушение на правилата и установените правни норми в националното и европейското законодателство, които гарантирали правото на свобода на всеки човек, той бил лишен от свобода за период повече от 2 години и 6 месеца, през който период бил търпял сериозни по трайност и интензитет неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания, душевни болки и страдания. Неправилно първоинстанционният съд бил определил при така 3 твърдените обстоятелства и заявен петитум правна квалификация на иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, тъй като било несъмнено, че така предявеният иск бил с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС. В мотивната част на решението си първоинстанционният съд правилно посочвал, че в случая се претендирало присъждане на едно общо обезщетение за вреди-от лишаване от свобода в нарушение на чл.

5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС, което право произтичало от чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, но неправилно приемал, че то включвало и вреди от изпълнение на наложено наказание над определения срок, което право произтичало от чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. След това първоинстанционният съд приемал, че чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС бил предявен за присъждане на обезщетение на С. за неимуществени вреди вследствие незаконно лишаване от свобода по време на воденото срещу него наказателно производство заради търпени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ над законоустановения срок по чл. 63, ал. 4 от НПК и чл. 62, ал. 7 от НПК, който иск бил неоснователен, поради което с диспозитива на решението си отхвърлял този иск. В тази му част решението на първоинстанционният съд не било обжалвано и било влязло в сила, поради което въззивният съд нямал основания да разглежда тази претенция на С., съответно, искът по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС в тази му част. Неправилно обаче първоинстанционният съд бил приел, че бил предявен отделен иск, който да бил с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, докато всъщност претенцията била със същото правно основание- чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС, тъй като не се претендирало присъждане на обезщетение за изпълнение на наложено на С. наказание „лишаване от свобода“ над определения срок от 5 години, а за лишаването му от свобода, изразяващо се в период на взетите срещу него мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не можело да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наложеното му впоследствие наказание „лишаване от свобода“. Тъй като обаче първоинстанционният съд бил разгледал предявената от С. Й. С. претенцията за обезвреда, като се бил произнесъл по заявените обстоятелства и искане, като и по начало обстоятелствата относно търпените неимуществени вреди, подлежащи на преценка по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС и по иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, били идентични (доколкото и в двата случая се касаело за лишаване от свобода за време, в което ищецът не следвало да бъде в затвора), неправилната правна квалификация не се отразявала на допустимостта на постановеното решение в частта му, в която то се обжалвало пред въззивния съд. След като първоинстанционният съд не бил нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и не се бил произнесъл извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, неправилната правна квалификация не се отразявала на допустимостта на решението, а следвало да се провери при условията на чл. 269 от ГПК дали то било правилно, при така посочената от въззивния съд правна квалификация на претенцията, а именно чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС. Съгласно нормата на чл. 4 от ЗОДОВ Държавата дължала обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена 4 последица от увреждането. С. Й. С. претендирал за присъждане на обезщетение за претърпени при воденото срещу него наказателното производство неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания, душевни болки и страдания.