Решение № 7386 от 25.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7386 гр. София, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20241110162405 по описа за 2024 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 450,00 лв. – главница по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.02.2024 г. до окончателното плащане; 22,66 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 11.02.2019 г. до 09.04.2019 г., 77,35 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.04.2019 г. до 31.01.2024 г., за които суми по ч. гр. дело № 7082/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.03.2024 г.

Ищецът „*** твърди, че между „*** ответника С. А. Б. е сключен договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. по електронен път по силата на ЗПФУР, а именно: като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние на кредитодателя чрез отправяне на предложение чрез използване на средства за комуникация. Сочи, че на кредитополучателя е предоставена цялата изискуема от закона информация в т. ч. и Общите условия при спазване на изискванията на ЗПК, ЗЕДУУ и ЗПФУР. Твърди, че по силата на договора ответникът е получил сумата от 450,00 лв., която е следвало да върне чрез 2 броя вноски от по 308,00 лв. всяка в срок до 09.04.2019 г., съгласно погасителен план, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,78 %.

Допълва още, че дори да се приеме за неспазена процедурата по сключване на договора по електронен път, доколкото договорът за паричен заем е реален договор, то същият се счита за сключен считано от датата на получаване на паричната сума. Допълва, че с договор за цесия от 21.07.2022 г. кредиторът „*** е прехвърлил вземанията си към длъжника в полза на ищеца „***, като същите са индивидуализирани в приложение № 1 към него, позовавайки се на връчването на съобщението за извършване на цесията чрез връчване на препис от исковата молба, с което обосновава активната си легитимация в процеса. Поддържа, че ответникът е неизправна страна по договора за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., тъй като до изтичане на крайния му срок – 09.04.2019 г. той не е върнал заемната сума по него.

Претендира и разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът С. А. Б., чрез назначения по реда на чл. 47, ал.

6 ГПК особен представител – адв. И. Колев, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Оспорва сключването на процесния договор за кредит от ответника при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП, както и реалното предоставяне на сумата по него в размер на 450,00 лв. Оспорва активната легитимация на ищеца да претендира процесните вземания, тъй като представеният договор за цесия и извадка от приложение към него не са годни да установят този факт. Излага довод за нищожност на договора за паричен заем, тъй като не съдържа изискуемите реквизити по чл. 11 ЗПК, не става ясно какъв е начинът на формиране на ГПР, респ. какви компоненти го формират, претендира нищожност на клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение, уговорена в чл. 6.2, както и, че при включване на същата в ГПР, ще се достигне до надвишаване на уговорения размер от 49,78 %, както и на максимално допустимия такъв от 50,00 %, което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навежда довод за изтекла погасителна давност. С тези съображения отправя искане искане за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения договор за паричен заем кредит № 271346 от 09.02.2019 г. и логфайл към него се установява, че на посочената дата е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който „***, в качеството на заемодател, предоставя на С. А. Б., в качеството на заемател, паричен заем в размер на 450,00 лв., срещу поемане от негова страна на насрещно задължение за връщане на същия в срок до 09.04.2019 г. съгласно погасителен план, обективиран в договора. Уговорено е сумата да се изплаща чрез 2 броя месечни погасителни вноски всяка в размер от по 236,33 лв., като заемателят дължи и годишен лихвен процент в размер на 40,05 % при годишен процент на разходите от 49,78 %, при което общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 616,00 лв.

Съгласно чл. 6, т. 1 и 2 от договора като условие за пораждане на действието му и усвояване на сумата по него е предвидено предоставянето на поръчителство – поръчител или банкова гаранция в тридневен срок, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер на 143,34 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения погасителен план.

В договора за предоставяне на кредит потребителят е индивидуализиран чрез посочване на трите му имена, ЕГН, номер на лична карта, постоянен и настоящ адрес и имейл.

Като писмено доказателство по делото са представени и приети още общи условия за предоставяне на кредити на „***, приложими към договорите за предоставяне на потребителски кредит.

Представено е платежно нареждане от 11.02.2019 г., удостоверяващо заплащането от „*** в полза на С. А. Б. на сумата от 450,00 лв. с посочено основание на превода: „заем съгл. дог 271346“.

По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. цедентът „*** продава в полза на цесионера „*** портфолио с вземания, описани в Приложение № 1 към него, във вида, в който съществуват към момента на сключване на договора. Изрично е посочено, че прехвърлянето и фактическото предаване на вземанията, предмет на договора, настъпва с подписването му, като наред с това е предвидена и упълномощителна клауза, овластяваща цесионера да изпраща писмени уведомления за сключената цесия, на основание чл. 99 ЗЗД. Отразено е също така, че неразделна част от договора за цесия са приложения, номерирани от № 1 до № 4, които се считат за неразделна част от него.

От представеното пълномощно се установява, че на основание чл. 99 ЗЗД „***, чрез управителя си, е упълномощил „***, да извърши уведомяване при условията на чл. 99, ал. 3 2

ЗЗД във връзка с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. на всички длъжници на дружеството, описани в Приложение № 1, в което са отразени процесният договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., името на ответника С. А. Б., размерът на дължимите суми, а именно: 450,00 лв. – главница, 22,66 лв. - възнаградителна лихва и 143,34 лв. – неустойка.

От уведомление за извършено прехвърляне на вземания става ясно, че юрк. Е. Л.а, в качеството си на пълномощник на „***, е изпратил такова до ответника С. А. Б., с което го уведомява за сключване на договора за прехвърляне на парично вземане от 21.07.2022 г., с който задълженията му по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. са изкупени от „***.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: възникване на валидно облигационно правоотношение между „*** С. А. Б. по силата на процесния договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. с твърдяното съдържание, отговарящ на изискванията на ЗПК за неговата действителност, в т. ч. и спазване на процедурата за сключване на същия по реда на ЗПФУР; че е изпълнил задълженията си по договора, при което за ответника е възникнало задължение за връщане на усвоената заемна сума, ведно с възнаградителна лихва; настъпване на изискуемостта на вземанията; поставяне на ответника в забава; прехвърляне на вземанията към длъжника на ищеца и уведомяване на ответника за извършената цесия; размера на претендираните суми.

Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, ищецът следва да установи и наличието на обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване на давността.

В случая, ищецът „*** претендира установяване съществуването в негова полза на вземания срещу ответника С. А. Б., произтичащи от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.

2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. В случая, предвид изложените от ищеца фактически твърдения относно начина на сключване на процесния договор, съдът намира, че правоотношението между страните попада в приложното поле именно на посочения нормативен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления – Закона за електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/. В конкретния случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била изключително по електронен път, поради което приложение към същата намират нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни знаци/.

Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП, в редакцията му към 22.11.2017 г., електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава 3 възможност да бъде възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП съдът достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава доказателствената стойност на документа, без да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.

Наред с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т. дело № 672/2017 г., І т. о., ВКС/ приема, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална доказателствена сила, не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление.

Ето защо, съобразявайки се с горните правни изводи, легалната дефиниция на понятието „електронен документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. (съгласно която такъв документ е съдържание, съхранявано в електронна форма, т. е. не е необходимо да е възпроизведено на хартиен носител), както и с оглед представените и приети по делото договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. и логфайл към него (л. 9-13 от делото), съдържащи подробна информация относно личните данни на ответника С. А. Б., в т. ч. три имена, ЕГН, адрес, номер на лична карта, електронен адрес, телефонен номер и банкова сметка, с която информация няма основание да се счита, че заемодателят би разполагал в случай, че същата не му е била предоставена именно от заемателя, съдът приема, че процесният договор е бил сключен именно от ответника, който се е съгласил на отправеното предложение от насрещната страна по него, предоставяйки своите лични данни. Следва да се отбележи, че изрично в логфайла (л. 12 от делото) е отразено, че от електронния адрес на ответника е изпратена заявка № 366956/09.02.2019 г. с избрана сума в размер на 450,00 лв., период на погасяване от 2 месеца, както и ,че същата е била одобрена, с което кредит № 271346 от 09.02.2019 г. е бил активиран, поради което плащането по него е наредено по посочената в договора банкова сметка, чийто титуляр не се спори да е ответникът Б..