Решение № 5194 от 26.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5194 гр. Пловдив, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330105282 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. А. Д., чрез пълномощник – адв. Р. Р., против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ***** г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 19.09.2022 г. между страните по делото бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500 лева, при уговорен фиксиран лихвен процент от 40,33 % и ГПР от 49,40 %. Съобразно чл. 6.1 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция съобразно изискванията, посочени в Общите условия. Сочи се, че в чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, заемополучателят дължал неустойка в размер на 1642,32 лева, при което общо дължимата сума по договора възлиза в размер на 3440 лева. Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди се, че с посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Изтъква се, че неустойката при непредставяне на обезпечение не е включена в размера на ГПР, което води до несъответствие между реално прилагания и посочения в договора размер на 1

ГПР. Поддържа се, че сключеният договор е недействителен и поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни. По същество са наведени доводи за неоснователност и недоказаност на предявената претенция, като се твърди, че договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК. Изтъква се, че кредитополучателят е бил запознат с параметрите по правоотношението и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. Твърди се, че клаузите на договора са индивидуално уговорени между страните, като потребителят е бил наясно с икономическите последици от сключването на договора. В подкрепа на това твърдение се сочи обстоятелството, че между страните били сключени общо 30 договора за кредит. Изтъква се, че вместо да упражнява добросъвестно правата си още по първия договор, ищецът сключил други договори, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. В тази връзка се твърди, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковите претенции. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото не е представен сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***** г. С определението за насрочване на делото на основание чл. 190, ал. 1 ГПК ответното дружество е задължено в срок до първото открито съдебно заседание да представи процесния договор. На основание чл. 190, ал. 2 ГПК, вр. чл. 161 ГПК на ответника са указани последиците от неизпълнение на това задължение, а именно, че съдът може да приеме за доказани фактите и обстоятелствата, по отношение на които страната е създала пречки за събирането на доказателства. Въпреки това до края на съдебното дирене ответникът не е изпълнил така вмененото му задължение. При това положение следва да се приложат последиците по чл.

190, ал. 2, вр. чл. 161 ГПК, като съдът приема за установено твърдението на ищеца, че на 19.09.2022 г. между страните е сключен въпросният договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1500 лева, при уговорен фиксиран лихвен процент от 40,33 % и ГПР от 49,40 %, както и уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора в размер на 1642,32 лева.

От представеното по делото извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор е видно, че размерът на главницата е 1500 лева, при лихва от 301,68 лева, неустойка от 1642,32 лева, като общата сума за връщане е в размер на 3444 лева на 21 двуседмични погасителни вноски.

Посочен е размер на вноска без и с неустойка.

2

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че ако при изчисляване на ГПР по процесния договор за кредит се включи неустойката от 1642,32 лева, то неговият размер възлиза на 188,05 %. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е регламентирано, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително 3 разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати потребителят. Целта е да му се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Въз основа на събраните по делото доказателства и установените релевантни обстоятелства съдът намира, че в конкретния случай не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Този извод следва от обстоятелството, че уговорената в договора неустойка има характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление прави размерът на неустойката от 1642,32 лева, който надвишава чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс от 1500 лева. При това положение, както се установи и от заключението на вещото лице, при включване на неустойката в ГПР по договора, неговият размер нараства значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. Ако това обстоятелство беше известно на потребителя, чрез изначално включване на вземането за неустойка в разходите по кредита, то той не би сключил договора. Уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). По този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността му. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40-46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Предвид изложеното, съдът намира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По тази причина предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищеца. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 137,60 лева и за вещо лице в 4 размер на 200 лева. В производството по делото ищецът е представляван от адвокат Р. Р. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адвокат Р. Р. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. При съобразяване с посочените разяснения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата , в полза на адвокат Р. Р. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лева или 480 лева с ДДС /доколкото адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС/.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между А. А. Д., ЕГН: