Решение № 1693 от 04.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1693 гр. София, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100515467 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от № 3466 от 29.10.202, г. постановено по гр.д. № 25756/2021 г. на СРС, 41-ви състав, е уважен предявения от ЗК „Л.И.” АД срещу Агенция „П.И.“ по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД, като е признато за установено, че ищецът има парично вземане от ответника за сумата 420,16 лв., представляваща заплатено и невъзстановено застрахователно обезщетение по застраховка „ Каско” по щета № 0000-1261-16-251049 с включени ликвидационни разноски за причинени на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320Д“ с рег.№ ******* вреди, вследствие на настъпило на 04.03.2016 г. в гр.

София, ул. „Околовръстен път“ при надлеза с бул. „Ботевградско шосе“ застрахователно събитие – ПТП, изразяващо се в удар в необезопасено и несигнализирано препятствие на пътното платно – дупка, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението – 26.03.2021 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №17400/2021г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.

78, ал. 1 ГПК сумата от 405,00 лв., представляващи разноски в производството пред СРС.

1

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба на Агенция „П.И.“, чрез юриск. Г.Н., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Жалбоподателят поддържа, че в конкретния случай представения Протокол за ПТП е непълен, неточен и противоречив и не отговаря на формалните изисквания за официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК. Изтъква, че същият е съставен значителен период след инцидента, като липсвало пълно и ясно описание на механизма, поради което и нямал материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Оспорва достоверността на свидетелски показания и представените по делото писмени доказателства, който били частни документи, съставени от ищеца, поради което не установявали по безспорен начин механизма на произшествието, респективно наличието на причинно-следствена връзка. Изтъква, че не е изготвен снимков материал на посетено от длъжностното лице произшествие, съобразно изискването на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. Сочи още, че не било установено и правомерно поведение на водача на увредения автомобил, включително и евентуални злоумишлени действия на същия, свързани с увреждане на застрахования автомобил, като същият не бил тестван и за алкохол, което изключвало задължението за изплащане на застрахователно обезщетение Изтъква, че изслушаната САвТЕ не би следвало да се използва за установяване механизма на ПТП, доколкото в основата на същата стояли частни свидетелстващи документи, а и в конкретния случай не били установени всички елементи от фактическия състав на претендираното регресно вземане. При условията на евентуалност на оплакванията поддържа, че е налице хипотеза на съпричиняване на вредите на основание чл.51 ЗЗД и чл.55 ЗЗД.

Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения иск, както и да присъди направените съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият – ищец ЗК „Л.И.” АД, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Иска съда да отхвърли жалбата и присъди направените по делото разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с 2 основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

По отношение на оплакванията, касаещи неправилни изводи на съда относно доказателствената сила на представения по делото Протокол за ПТП, неустановяване по делото на изискуемо по закон правомерно поведение на водача на застрахования автомобил и неотносимост на представените от ищеца частни документи по процесната щета следва да се отбележи, че представеният по делото Протокол за ПТП № 1628119 от 05.03.2016 г. е съставен от длъжностното лице при РУ – Бяла Слатина – Х.Х., който видно от отбелязването върху същия е посетил процесното ПТП 05.03.2016 г. и е отразил в същия констатираните обстоятелства, включително и относно механизма на ПТП-то, посочвайки в същия, че автомобил марка „БМВ“, модел „320Д“ с рег.№ *******, управлявано от Н.Г.В. на ул. „Околовръстен път“ при надлеза с бул.

„Ботевградско шосе“ реализира ПТП, изразяващо се в удар в необезопасено и несигнализирано препятствие на пътното платно – дупка, като настъпват материални щети, а именно: подмяна на две предни десни гуми, подмяна на предна дясна джанта, лека деформация и боя на предна дясна джанта.

Противно на поддържаното в жалбата протоколът за ПТП, съставен на основание чл 4 от Наредба № Iз-41 от 12.02.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия, по своята правна природа представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за датата, мястото, механизма на увреждането и причинените вреди на автомобилите, доколкото от съдържанието на същия се установява, че длъжностното лице е посетило процесното ПТП, възприело е лично обстоятелствата за настъпването му и причинените материални щети, а констатациите е възпроизвел в същия. Следователно, обективираните в процесния протокол за ПТП 3 обстоятелства и удостоверени от контролните органи по движение по пътищата се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК, доколкото същият не е оспорен по надлежния ред и и не са опровергани констатациите на длъжностното лице. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика формирана по реда на чл. 290 ГПК в Решение № 24 от 10.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 444/2010 г., I т. о., ТК; Решение № 73 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 423/2011 г., I т. о., ТК.

Ето защо настоящият състав на съда приема, че по делото е безспорно установен механизмът на настъпване на процесното застрахователно събитие, а именно ПТП изразяващо се в удар в необезопасено и несигнализирано препятствие на пътното платно – дупка, реализирано от автомобил марка „БМВ“, модел „320Д“ с рег.№ *******, управлявано от Н.Г.В. на ул. „Околовръстен път“ при надлеза с бул.

„Ботевградско шосе“. Съгласно кредитираното от съда заключение на вещото лице по изслушаната САвТЕ, описаните в Протокола за ПТП щети по автомобила, са в причинно-следствената връзка с настъпилия вредоносен резултат, като средната пазарна цена за възстановяването им възлиза на 472, 32 лв. с ДДС. От представеното платежно раждане от 06.01.2017 г. се установява, че ищецът е заплатил на застрахования за репарирането на вредите от процесното ПТП застрахователно обезщетение в размер на 410,16 лв. по договора за имуществено застраховане „Каско”, обективиран в представената по делото застрахователна полица № 930013005495 от 15.08.2015 г. Тъй като обхватът на суброгационното право е ограничен от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, съответно е до размера на обезщетението, което отговорното лице по чл. 49 ЗЗД дължи на застрахования, то претенцията е основателна и доказана за пълния предявен размер от 410, 16 лв., съответстващо на заплатеното застрахователно обезщетение „Каско“.

Ответникът не е оспорил своевременно с отговора на исковата молба обстоятелството, че пътят, на който е реализираното процесното ПТП, е републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗП задължен да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответника Агенция „П.И.”. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. Така съгласно чл. 167 ал.1 от ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние. На основание чл.48 т.1 б.”а” и чл.47 ал.1 от ППЗДвП задължение на Агенция „П.И.“ е полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности. В конкретния случай именно бездействието да поддържа в изправност пътя е довело до неизпълнение на задължението по чл. 30 ЗП, ал. 1 ЗП, поради което и на осн. чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с неизпълнение на 4 задълженията на неговите служители или други изпълнители. Ето защо съдът намира, че ищецът има основание за суброгация в правата по чл. 49 ЗЗД на застрахования при него собственик на увреденото МПС срещу ответника.

По отношение на оплакванията във въззивната жалба на ответника, че в противоречие с ОУ по застраховка „Каско” ищецът е изплатил застрахователно обезщетение на застрахования следва да се отбележи, това възражение е неоснователно, доколкото ответникът като трето лице не може да се намесва в отношенията между застрахователя и застрахования по имуществена застраховка „Каско”. Облигационните отношения имат относително действие и трето лице не може да се намесва в чуждо облигационно отношение, освен когато това е предвидено в закона – арг. чл. 21 ЗЗД, в като КЗ /отм./ не предвидена възможност за намеса на трето лице в застрахователното правоотношение. В този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС обективирана в Решение № 25 от 17.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 411/2010 г., II т. о., ТК. Нещо повече, от представената по делото полица „Ксако“ на МПС и т.27.5. от раздел I X от ОУ за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства, се установява, че ЗК „Л.И.” АД е поел риска за заплащане на застрахователно обезщетение и при увреждане на гуми, както е в конкретния случай.

Недоказани по делото, а доказатествената тежест е на ответника по арг. от чл.

154, ал. 1 ГПК, наведените във въззивната жалба оплаквания за наличието на неправомерно поведение на водача на увредения автомобил, включително и за евентуални злоумишлени действия на същия свързани с увреждане на застрахования автомобил, съответно че не са били налице предпоставките за изплащане на застрахователно обезщетение, поради употребата на алкохол.