Определение № 1116 от 09.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1116 гр. София, 09.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002103713 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата М. И. П., касационна жалба на ищцата Д. А. П. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 432 от 09.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2365/2024 год. по описа на Апелативен съд – София.

Ищцата М. И. П. /встъпила по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. И. П. до размера на наследствените си права/ обжалва въззивното решение в частта му, в която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до размера от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Ищцата Д. А. П. /встъпила по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. И. П. до размера на наследствените си права/ обжалва въззивното решение в частта му, в която, след частична отмяна на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до размера от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в 1 частта му, в която, след частично потвърждаване на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, са уважени предявените от М. И. П. и Д. А. П. искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумите от по 10 000 лв. /или общо за сумата от 20 000 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане и за сумите от по 12 000 лв. /или общо за сумата от 24 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите.

В жалбата на ищцата М. И. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 51 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не било отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че наказателното преследване било продължило над разумния срок. От началото на наказателното преследване на 15.07.2016 год. до влизане в законна сила на оправдателната присъда на 17.04.2018 год. били изтекли една година и девет месеца, като през този период първоначалният ищец бил обвинен в извършване на няколко тежки умишлени престъпления от общ характер. Спрямо него били извършени множество процесуални действия, като това допълнително било осуетило воденето на нормален и пълноценен живот и попречило на професионалната му реализация. От показанията на свидетелите било установено, че в резултат на незаконните действия на прокуратурата първоначалният ищец бил търпял неимуществени вреди, изразяващи се в дълбоки негативни емоционални преживявания, унижения, притеснения, психически тормоз, перманентно състояние на тревожност и несигурност, непрекъснат страх от изхода на делото, неудобства и унижения. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че по делото не били доказани престижът и доброто име, с което се бил ползвал ищецът. В противоречие с формалната логика било заключението, че единствено наличието на диплома е критерият за престиж на нейния титуляр. На формалната логика противоречал и извода в обжалваното решение, че ответникът не отговаря за медийните публикации, тъй като не било установено да е давал гласност на обвинението. Единствената причина за появата на тези медийни публикации било повдигнатото и поддържано обвинение от ответника. Всяка една публикация, в която се съдържала информация относно обвиняването в извършване на престъпление, засягала в голяма степен живота на лицето, за което се отнася и влияела отрицателно на отношението на 2 близки, познати, колети и обществото като цяло към него.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1 / Длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди?

2/ Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и решение № 310 от 02.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 410/2015 год., ІV г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

В жалбата на ищцата Д. А. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че първоначалният ищец не бил доказано известна и авторитетна личност и че от наказателното производство с продължителност от 1 година и 9 месеца той не бил претърпял никакви специфични вреди, които да обуславят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Макар първоначалният ищец да бил привлечен като обвиняем на 15.07.2016 год., наказателното производство било образувано срещу него още на 16.08.2013 год., т.е. той търпял вреди за период от 4 години и 8 месеца. В хода на наказателното производство било изследвано кои са неговите роднини, каква собственост притежава той, в управлението на кои дружества участва, разкрити били и разследвани наличности и операции по негови банкови сметки за период от 7 години назад. По делото било доказано въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че първоначалният ищец бил известна личност, бизнесмен, университетски преподавател, експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм, активно ангажиран с развитието на каратето в България, както и че в резултат на незаконното обвинение за тежки престъпления в област, която била свързана с професионалната му реализация, той бил загубил бизнес партньори, накърнени били честта и достойнството му, загубил възможности за професионални изяви и реализация, загубил преподавателски престиж. Първоначалният ищец 3 изпитвал страх, че наказателните дела срещу него никога няма да приключат и до безкрай ще продължават да се роят, с оглед обвиненията било образувано срещу него и производство пред КПКОНПИ, а освен това била извършена цялостна проверка на имуществото му и в рамките на самото наказателно производство. Неправилен бил и извода в обжалваното решение, че показанията на свидетелката Л. следва да се кредитират с „резерва“. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил занижен, поради което и несправедлив.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1/ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ трябва ли съдът да отчита и съобразява и периода през който наказателното производство е било образувано и водено срещу лицето, преди то да бъде привлечено като обвиняем?

2/ Следва ли въззивният съд да направи задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне на размера на дължимото обезщетение?

3/ Какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД , според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденият размер на обезщетението за претърпените имуществени вреди е неправилно определен, тъй като платеният адвокатски хонорар е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.

Касаело се за адвокатска защита в съдебното производство на две инстанции, без изготвяне на въззивна жалба, по обвинение за престъпления, най-тежкото от които било наказуемо с лишаване от свобода за срок от десет до двадесет години. В този случай, съгласно чл. 13, ал. 1, т. 5 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска 4 работа към периода на осъществяване на защитата, размерът на възнаграждението бил 2 000 лв., т.е. 12 пъти по-нисък от платения от първоначалния ищец. За защита на подсъдим по наказателно дело не се дължало ДДС и в случая не били представени доказателства за внасянето на такъв данък. Същевременно съдебното производство било протекло в сравнително кратък срок – общо по-малко от година за двете съдебни инстанции и не се характеризирало с правна или фактическа сложност, която да обоснове по-висок хонорар от предвидения в наредбата. Касело се за типичен случай на драстично прекомерно адвокатско възнаграждение и въззивният съд следвало да намали съществено същото при определяне на обезщетението за имуществени вреди.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд бил нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Видно било от мотивите към обжалваното решение, че не било установено настъпването на вредни последици, извън обичайните такива, които се предполагат по закон от всяко едно незаконно обвинение. Твърденията на ищеца били останали изцяло недоказани в това отношение.

Приложената спрямо първоначалния ищец наказателна репресия била с разумна продължителност. Същият бил привлечен към наказателна отговорност с постановление от 15.07.2016 год. и производството спрямо него било приключило с влязла в сила на 17.04.2018 год. оправдателна присъда, като общата му продължителност била една година и девет месеца. Определена му била една от найлеките мерки за неотклонение – парична гаранция в размер на 5 000 лв. и спрямо него не били прилагани други мерки за процесуална принуда. Нямало доказателства за настъпили допълнителни вредни последици и личния живот на първоначалния ищец не бил съществено засегнат.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: