Решение № 11602 от 12.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11602 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110138071 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано по искова молба, уточнена с молба от 20.01.2026 г. от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД против В. С. В. с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на топлофикационното дружество сумата в размер на 250,39 евро ( 489,73 лева), представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2023 г. до 12.03.2025 г., начислена върху главница в размер на 3 717,17 лева, представляваща незаплатена цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в ***, аб.№ ***, за период от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. и сумата в размер на 5,44 евро (10,64 лева) , представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2022 г. до 12.03.2025г., начислена върху главница за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 48,84 лева за период от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение рег. № 9513/30.03.2025 г. по ч. гр. д. № 15712/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, срещу която длъжникът е депозирал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.

В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия ищцовото дружество доставило топлинна енергия за процесния период и топлоснабден имот, като ответникът не е изпълнил насрещното си задължение да заплати цената на потребените услуги. Ищецът, чрез процесуалния си представител поддържа, че страните по спора са обвързани от валидно облигационно правоотношение произтичащо от разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, тъй като ответникът притежава право на собственост върху процесния недвижим имот. В исковата молба са изложени твърдения, че насрещната страна по договора дължи цената на доставеното количество топлинна енергия, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Процесуалният представител на страната поддържа, че съгласно Общите условия на дружеството в сила от 2016г. купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след изтичане на срока, за който се отнася. Предвид неизпълнение на задължението на ответника да заплати в срок задължението за главница, потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за исковия период.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат С. оспорва исковата претенция по основание. Ответната страна поддържа, че съгласно действащите за процесния период Общи условия на ищцовото дружество потребителят изпада в забава едва след покана, каквато ищецът не твърди, респ. не представя доказателства, да е отправил. Процесуалният представител на ответника поддържа, че Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД не предвиждат срок за заплащане на задължението за такса дялово разпределение, респ. при липса на покана потребителят не е изпаднал в забава и не дължи мораторна лихва. При условията на евентуалност е заявено възражение за изтекла погасителна давност. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на дружеството бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

По заявление на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД против В. С. В. е издадена Заповед за изпълнение рег. № 9513/30.03.2025 г. по ч. гр. д. № 15712/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на дружеството сумата в размер на 3 17,17 лева (три хиляди седемстотин и седемнадесет лева и 17 стотинки), представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в ***, аб. № ***, за период от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва за период от 18.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 489,73 лева (четиристотин осемдесет и девет лева и 73 стотинки), представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 15.09.2023 г. до 12.03.2025 г., сумата в размер на 48,84 лева (четиридесет и осем лева и 84 стотинки), представляваща незаплатена цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва за период от 18.03.2025 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 10,64 лева (десет лева и 64 стотинки), представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 16.07.2022 г. до 12.03.2025 г. Длъжникът е оспорил заповедта за изпълнение единствено в частта относно претендираните вземания за обезщетение за забава, като с разпореждане от 30.05.2025 г. съдът е разпоредил издаване на изпълнителен титул за вземанията за главници и е указал на заявителя възможността да предяви установителен иск за вземанията си за мораторна лихва.

В доказателствена тежест на ищеца по предявените в настоящото производство искове с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД е поставянето на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на обезщетението.

За процесния период намират приложение Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Изрично е предвидено, че само ако последните задължения не са платени в определения срок /45 дни от срока, за който се отнасят/ клиентът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва – чл. 33, ал. 4 от ОУ. От цитираните разпоредби се налага изводът, че „Топлофикация София“ ЕАД не начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължения, определени по прогнозна консумация, а начислява обезщетение за забава само за задълженията по общата фактура. Без значение е дали фактурите са обявени в интернет, доколкото падежът на задължението е след изтичането на срока по ОУ на ищеца – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Задължението за заплащане на стойността на потребената топлинна енергия е възникнало като срочно. Следователно, изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника, нито от публикуване на общите фактури на интернет страницата на ищцовото дружество – Решение от 12.01.2023 г. по в. гр. д. № 2095/2021 г. по описа на СГС, Решение от 12.12.2022 г. по в. гр. д. № 12967/2021 г. по описа на СГС, Решение от 29.06.2022 г. по в. гр. д. № 8167/2021 г. по описа на СГС, Решение от 03.05.2022 г. по в. гр. д. № 6245/2021 г. по описа на СГС, Решение от 16.07.2021 г. по в. гр. д. № 1732/2021 г. по описа на СГС и др.

2

Ответникът не е оспорил нито размера на претендираната главница за топлинна енергия, нито размера на вземането за обезщетение за забава, поради което и предвид изложеното по-горе по отношение на настъпването на изискуемостта на вземанията на ищеца за цена на доставена топлинна енергия, предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 250,39 евро ( 489,73 лева) се явява изцяло основателен.

При доказаност на предявения иск за обезщетение за забава по основание и размер, следва да бъде разгледано своевременно заявеното от ответника възражение за погасяване на задължението по давност. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Срокът в настоящия случай е прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 18.03.2025 г., от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Процесното вземане за обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия касае периода 15.09.2023 г. – 12.03.2025 г., респ. период по-кратък от три години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което възражението за изтекла давност се явява неоснователно.

Предвид обстоятелството, че не е предвиден срок за плащане на задължението на потребителя за заплащане на таксата за услугата дялово разпределение вземането става изискуемо след покана съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, поради което и доколкото по делото не са ангажирани доказателства длъжникът да е поставен в забава, претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница за такса за дялово разпределение на топлинна енергия следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Съгласно указанията, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът по предявения по реда на чл. 415 ГПК иск, съобразявайки изхода на спора, разпределя отговорността за разноските както в заповедното, така и в исковото производство.

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените от ищеца съдебни разноски в заповедното производство съразмерно на уважената част от исковата претенция. Направените от дружеството разноски в заповедното производство за процесните вземания за внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ, възлизат на сумата в размер на 15,87 лева, като по съразмерност ответникът следва да заплати сумата в размер на 7,94 евро ( 15,53 лева). Направените от ищеца съдебни разноски в настоящото производство възлизат на сумата общо в размер на 225 лева, от които сумата в размер на 25 лева довнесена държавна такса за разглеждане на спора и 200 лева юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като по съразмерност в тежест на ответника следва да бъде възложена сумата в размер на 112,37 евро ( 220,21 лева).

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните.

Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, 3 адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, цената на предявените искове е ниска, депозирания отговор на исковата молба е бланкетен, а процесуалният представител на ответника не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер на 300 лева, като по съразмерност в тежест на ищеца следва да бъде възложена сумата от 3,26 евро ( 6,37 лева).