Решение № 4 от 08.06.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№4 гр. Пловдив , 08.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Галина Гр. Арнаудова

Елена Р. Арнаучкова

Румяна Ив. Панайотова при участието на секретаря Стефка Огнян. Тошева в присъствието на прокурора Добринка Любомирова Калчева (АП-Пловдив) като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско дело № 20215000500199 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от С. В. АЛ. против решение № 260242/15.10.2020 г., постановено по гр.д. № 728/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІV гр.с. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон, както и поради несъобразяване и противоречие със стандартите на ЕКПЧОС и установената практика на ЕСПЧ по изложените в жалбата съображения, като моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемият ПРБ не е взел становище по жалбата.

ПРБ в качеството си на страна по чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ счита, че въззивната жалба е изцяло неоснователна и като такава моли съда да я остави 1 без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно, обосновано и законосъобразно.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от С. В. М., впоследствие променил имената си на С. В. АЛ., против ПРБ обективно съединени искове по чл. 2б от ЗОДОВ и по 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че е един от потърпевшите от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим при тъй наречения В. п., при който той бил уволнен като учител и се наложило да започне работа в оловно-цинковия завод в града при условия, опасни за здравето му, населените места в родния му край били принудително окупирани за подмяна на имената на населението в тях, положението го шокирало, той бил задържан и затворен в мръсна, студена и тъмна килия в следствения арест, срещу него се водело разследване, бил подложен на унижения, психическо насилие и многобройни разпити, впоследствие бил лишен от свобода в Б. за около година и 3 месеца, без да бъде осъден, където бил принуден да работи тежък физически труд, след това му била наложена принудителна административна мярка „Принудително установяване в друго населено място“ в с. Г., където останал 2 години и 2 месеца, а след завръщането си в К. бил изгонен в Т., където се установил да живее. Там разбрал, че започнало разследване на извършени престъпления по време на В. п. за което било образувано сл.д. № 1/1991 г. по описа на П.ВС., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОПС и в ДП № **** г. по описа на ВОПС, по което дело бил разпитван като свидетел и му били разяснени правата на пострадало лице, той и други пострадали, живеещи в Т., се обединили в Сдружение „ЗспксБ“, имащо за цел да подпомага усилията на членовете си да търси отговорност от виновниците за упражнената спрямо тях репресия, чрез което търсил информация за развитието на делото.

Въпреки че на 11.01.2012 г. 41-рото Народно събрание приело декларация, с 2 която се осъждал опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и се призовавало българското правосъдие и Главният прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за В. п. повече от 29 години след образуването на досъдебното производство няма напредък по него, като той и други пострадали подавали молби за ускоряване на производството, но без резултат.

Твърди, че вследствие на продължилото над 29 години досъдебно производство бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец, тъй като това можел да направи едва в съдебното производство, до което не се стигнало поради бездействието на прокуратурата, като единственият все още жив обвиняем се позовал на това, че е изтекла давността и е поискал прекратяване на наказателното производство, а това ще попречи виновниците да бъдат привлечени към отговорност. В резултат на прекомерната продължителност на досъдебното производство било нарушено правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок, което му причинило неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от делото, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, засилило се усещането му за липса на справедливост, изпитвал разочарование от това, че толкова време нямало напредък по делото, въпреки декларираната от различни институции готовност за съдействие за приключването му, изпитвал страх, че забавянето ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, очакванията му за възмездие за погазените му права и достойнство останали излъгани и неоправдани, чувствал се безсилен и безпомощен, че наказателното производство не може да приключи. Доколкото от бездействието на ответника и неприключване на сл.д. № 1/1991 г. по описа на П.ВС., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОПС и в ДП № **** г. по описа на ВОПС, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за периода от 1991 г. до 2020 г. са му нанесени гореописаните неимуществени вреди, ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати обезщетение в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.04.2017 г. до окончателното й изплащане. Претендира 3 разноски.

Ответникът ПРБ оспорва исковете по основание и размер и моли съда да ги отхвърли, тъй като от събраните по делото доказателства не се установяват действително претърпени от ищеца вреди като пряк резултат от воденото наказателно производство, по което той е пострадал, голяма част от претендираните вреди могат да бъдат репарирани по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, а забавянето на досъдебното производство е оправдано с оглед огромната му фактическа и правна сложност и обективните пречки за приключването му, за които той не е отговорен, като размерът на претендираното обезщетение е завишен и не отговаря на чл. 52 от ЗЗД, принципите на справедливостта, твърдените вреди, икономическия стандарт в страната и на практиката на съдилищата в аналогични случаи.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от С. М. против ПРБ иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата 120 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на сл.д. № 1/1991 г. по описа на П.ВС., преобразувано в сл.д. № ІІ-048/ 1999 г. по описа на ВОПС, в разумен срок, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.04.2017 г. до окончателното й изплащане.

Решението е обжалвано от ищеца изцяло и като такова е предмет на въззивното производство.

С решение № 260294/01.03.2021 г., постановено по същото гражданско дело, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 260242/15.10.2020 г., постановено по по гр.д. № 728/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІV гр.с., в частта му, в която са посочени собственото име, бащиното име и фамилното име на ищеца, като същите вместо С. В. М. да се четат съответно С. В. АЛ..

По иска по чл. 2б от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди:

Съгласно посочената разпоредба Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на 4 разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Самата Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ закрепва правото на справедлив и публичен съдебен процес и разглеждане на делата, образувани при упражняване на гражданските права на лицата, или при наказателно обвинение срещу тях, в разумен срок от независим и безпристрастен съд, като тя е ратифицирана със закон на 31.07.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., и е част от вътрешното ни право /чл. 5, ал.

4 от Конституцията на Република България/.

На база на граматическото и логическото тълкуване на посочените правни норми може да се направи извод, че чрез този иск се цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото му в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена пряко от съответното производство. Съдът намира, че от твърденията на ищеца, които не се оспорват от ответника, за проведени спрямо него насилствени незаконни действия през периода 1985 г. – 1988 г., може да се изведе извод за правото на А. да търси обезщетение за причинени му вреди от неразумната продължителност на наказателното производство поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Между страните не са спорни основните твърдени от ищеца фактически обстоятелства, а те се установяват и от приетите по делото писмени доказателства, а именно:

Ищецът е роден на 27.04.1947 г., в регистъра на ражданията на Н. о. за 1947 г. е записан като момиче, по делото е установено, че имената С. В. М., С.В.а А. и С.В. М. са имена на едно и също лице, като той е турски гражданин и носи имената С. О., а в България е известен и с имената С. В. АЛ., които имена чрез промяната им от С. В. М. са признати с влязло в сила решение № 330/13.08.2020 г. по гр.д. № 563/2020 г. по описа на Асеновградския районен съд.

5

През периода 17.09.1968 г. – 01.09.1982 г. С. М. е работил като учител, а през периода 17.09.1983 г. – 29.12.1984 г. – като разливчик в цинково производство и като апаратчик в ОЦК – К..

От 25.02.1985 г. М. е въдворен в Б. за това, че се е противопоставял на мероприятията по възстановяване на имената на насилствено помохамеданчените в миналото българи, подстрекаване на населението от района към организирана съпротива, притежание на литература с националистическо съдържание, подтикване на другите да пишат анонимни оплаквания до ОК на БКП и даване на напътствия лично да ходят да се оплакват на първия секретар, след което със заповед от 19.03.1986 г. принудително е заселен в с. Г., М. окръг без право да обжалва заповедта, където престоява до 16.06.1988 г.

Впрочем фактът, че ищецът е бил изпратен на остров Б. се признава и в обвинителните актове от 09.07.1993 г. и от 19.12.1997 г.

С постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при П.ВС. е образувано досъдебно производство - сл.д. № 1/1991 г. за престъпления по чл. 162, ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по което са повдигнати обвинения на Д.И.С., П.П.К., Г.И.А, П.Т.М. и Т. Х. Ж., като в хода на разследването по отношение на част от обвиняемите наказателното производство е прекратено, а на обвиняемите Д. С., Т. Ж. и Г. А. са повдигнати обвинения по чл. 387, ал. 2 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 26 от НК.

На 09.07.1993 г. е изготвен обвинителен акт, с който Д. С., Т. Ж. и Г. А. са обвинени в това, че през периода 08.05.1984 г. – 15.12.1988 г. в гр. С. обвиняемият С., умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А. в качеството си на военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи, при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си съгласно чл. 8, чл. 9, чл. 45, чл. 7, чл. 48, ал. 2, чл. 53, ал. 1, чл. 94, ал. 8, чл. 106 от Конституцията на НРБ и чл. 1, чл. 3, чл. 10, чл. 12, чл. 17, чл. 23, чл. 39, чл. 40, чл. 41, чл. 43 и чл. 47 от Закона за народната милиция, както и Заповед І-6/1985 г., Окръжно І-28/1985 г., Окръжно І-196/1985 г, Заповед І476/1986 г., Указание І-16/1987 г., Заповед І-1094/ 1987 г., Заповед Ів-16/1988 6 г. и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от Министерството на вътрешните работи несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на български граждани на свободно предвижване в и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползуване на свой език, което е престъпление по чл. 387, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1, чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 20 от НК за обвиняемия С. и престъпление по чл. 387, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1, чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 20, ал. 3 от НК за обвиняемите Ж. и А..