Решение № 4172 от 18.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4172 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-9 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Запрянова при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Гражданско дело № 20251100104608 по описа за 2025 година

Страни в производството са ищците И. М. И., с ЕГН **********, гр.

София, бул. ****, и С. Д. С., с ЕГН **********, гр. Нови пазар, с. Скравена, и ответниците Народното събрание на Република България, със седалище и адрес гр. София, пл. „Народно събрание“ № 2, и Върховния касационен съд, със седалище и адрес гр. София, ***.

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 2в ЗОДОВ за сумата 50 000 лева, частично от 188 394,79 лв. - представляващи имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неправилното и несвоевременно транспониране и прилагане на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяването на исковата молба – 22.04.2025г., до окончателното изплащане на вземането.

Исковете са предявени при условията на активна солидарност на ищците и при твърдяна солидарна отговорност на ответниците.

Ищците извеждат основанието за ангажиране на отговорността на Народното събрание на Република България от твърдяно неправилно и несвоевременно транспониране и поддържане на национална правна уредба, противоречаща на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно 1 неравноправните клаузи в потребителските договори, а основанието за ангажиране на отговорността на Върховния касационен съд се извежда от твърдяно неприлагане на правото на Европейския съюз и задължителната практика на Съда на Европейския съюз при постановяване на Определение № 723 от 07.03.2025 г. по т. д. № 2098/2024 г., с което не е допуснато касационно обжалване по иск по чл. 439 от Гражданския процесуален кодекс.

Ищц и т е твърдят, че между И. М. И. и търговска банка „Алианц България“ АД е сключен Договор за банков кредит „Жилище“ № 29510 от 07.04.2008 г., изменен с Допълнително споразумение от 26.04.2010 г., по който кредитът е обезпечен с договорна ипотека, учредена с Нотариален акт № 100, том I, рег. № 0782, дело № 92/2008 г. върху недвижим имот, находящ се в гр.

София, ул. ****, до размер 180 000лв., както и с договор за поръчителство, сключен със С. Д. С..

Според ищеца договорът е потребителски по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като кредитополучателят и поръчителят са потребители, а банката е търговец по § 13, т. 2 от същия закон. Ищецът сочи, че поради просрочие на задълженията кредитът е обявен за предсрочно изискуем, за което на 19.06.2016 г. е връчена нотариална покана за доброволно изпълнение, с която е претендирана обща сума в размер на 244 657.43 лв., след което банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от Гражданския процесуален кодекс по гр. д. № 38827/2016 г. на Софийския районен съд, 51 състав, за сумите 160 382.45 лв. главница, 34 926.49 лв. законна лихва за периода от 14.07.2016 г. до изплащане на вземането, 8 094.80 лв. наказателна лихва за периода от 15.05.2014 г. до 11.07.2016 г. и 56 526.11 лв. неустойка за забава на просрочена лихва за периода от 15.05.2014 г. до 11.07.2016 г., издадени срещу длъжника и поръчителя.

Ищецът твърди, че въз основа на тези актове е образувано изпълнително дело № 20168390400460 при частен съдебен изпълнител И.М.-К., по което е извършена публична продан на ипотекирания имот, насрочена за периода от 27.11.2016 г. до 27.12.2016 г., при първоначална цена 103 500 лв., като с постановление от 17.01.2017 г. имотът е възложен на трето лице за сумата 105 000.00 лв. Ищецът сочи, че не е подадено възражение по чл. 414 ГПК, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила и не е било проведено 2 производство по чл. 422 ГПК.

Според ищеца в заповедното и изпълнителното производство не е извършена служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи по потребителския договор, каквато проверка се изисква от правото на Европейския съюз и от практиката на Съда на Европейския съюз, а към релевантния момент националното законодателство не е предоставяло ефективна възможност за оспорване на оценката на имота, изнесен на публична продан. Ищецът твърди, че вследствие на продажбата на имота на значително занижена стойност дългът не е погасен, като към 08.04.2022г. по удостоверение на съдебния изпълнител длъжникът и поръчителят дължат сумата 188 394.79 лв., върху която продължават да се начисляват лихви, което е довело до съС.ие на дългосрочна свръхзадлъжнялост. Ищецът сочи, че вредите са резултат както от законодателни бездействия на Народното събрание на Република България по отношение на съответствието на националната правна уредба с Директива 93/13/ЕИО, така и от правораздавателната дейност на Върховния касационен съд, който е отказал да приложи правото на Европейския съюз и задължителната практика на Съда на Европейския съюз, като е приел потребителските права на ищците за преклудирани. Ищецът поддържа, че между твърдените нарушения и настъпилите имуществени вреди съществува пряка причинно-следствена връзка, поради което претендира присъждане на обезщетение в посочените по-горе размери.

В срока по чл.131 ГПК ответникът Народното събрание на Република България е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове по основание и размер.

Ответникът поддържа, че не са налице кумулативните предпоставки за ангажиране извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, като твърди, че чл. 4, параграф 3 ДЕС сам по себе си не предоставя права на частноправни субекти и няма директен ефект при липса на посочени конкретни нарушени норми на правото на ЕС, както и че в случая не е налице нарушена норма на правото на ЕС, достатъчно съществено нарушение и пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди.

Ответникът възразява, че Директива 93/13/ЕИО осигурява минимална 3 хармонизация и предоставя широка свобода на преценка на държавите членки относно формата и средствата за въвеждане на мерките, като поддържа, че изискванията на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от директивата са транспонирани в българското право чрез Закона за защита на потребителите с уредба на нищожност на неравноправните клаузи по право, индивидуална и колективна защита и административен и съдебен контрол, а впоследствие с изменения в ГПК и ЗЗП, обнародвани в Държавен вестник, бр. 100 от 2019 г., е прецизирано прилагането на директивата във връзка с констатации на Европейската комисия в процедура за нарушение № 20184083, поради което се отрича наличие на неправилно транспониране или законодателно бездействие, както и се сочи, че липсва осъдително решение срещу Република България по чл. 258 ДФЕС за неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО, а посочената процедура е приключила през октомври 2024 г. в досъдебна фаза.

Ответникът поддържа, че дори да се приеме наличие на нарушение, то не било „достатъчно съществено“, тъй като законодателният орган разполага с широка дискреция, и се позовава на критериите в практиката на Съда на ЕС за „явно и сериозно“ нарушение, като твърди, че Народното събрание не е превишило явно и сериозно пределите на правомощията си.

Ответникът излага и възражение за липса на причинно-следствена връзка, като сочи, че твърдените вреди произтичат от влизането в сила на изпълнителния лист поради неизползване на предоставеното от националното право процесуално средство за защита в преклузивния срок, като поддържа, че правото на ЕС не изключва действието на разумни национални преклузивни срокове и че индивидуалното процесуално поведение на длъжника прекъсва евентуална причинна връзка, както и че по делото не са приложени доказателства за плащане на претендираната сума, поради което се отрича настъпването на вреда, а като последица се оспорват и акцесорните претенции за мораторни и законни лихви като неоснователни и недоказани.

Ответникът възразява, че твърдението за вреди от „невъвеждане“ на право на ЕС, изведено от съображение 56 от преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167, е неоснователно, тъй като преамбюлните съображения нямат самостоятелна правнообвързваща сила и не създават автономни задължения, а в националното право целите за ограничаване на риска от свръхзадлъжнялост са реализирани чрез Закона за лицата, обслужващи кредити, и купувачите на 4 кредити, обнародван в Държавен вестник, бр. 50 от 2025 г., и свързани изменения в релевантни закони, като се поддържа липса на бездействие от страна на Народното събрание и се сочи, че извеждането на общ принцип за избягване на свръхзадлъжнялост извън обхвата на директивата би представлявало недопустимо разширяване и „свръхрегулиране“.

Ответникът излага и възражения относно компетентността и конституционната уредба, като поддържа, че Народното събрание няма законодателна инициатива по смисъла на чл. 87, ал. 1 от Конституцията на Република България, че законодателната дейност е по целесъобразност, че за да е налице противоправно бездействие следва да има нормативно задължение за действие, каквото твърди, че липсва, и че обикновените съдилища не са компетентни да осъществяват контрол върху законодателната дейност, като твърди, че контролът върху законите е уреден по реда на Конституцията и Закона за Конституционния съд. Ответникът прави и възражение за погасителна давност на основание чл. 110 и чл. 111, буква „в“ ЗЗД за претендираните обезщетения и законната лихва върху тях.

Ответникът Върховният касационен съд оспорва изцяло исковете.

Твърди, че исковата молба е нередовна. Сочи, че ищците извеждат вреди и от действия на други съдилища, но не са изяснили спрямо всеки ответник какво конкретно нарушение се твърди, какви вреди са причинени, в какъв размер се претендират и как е формиран размерът. Поддържа, че не е достатъчно да се цитират Директива 93/13/ЕИО и решения на СЕС, без да се посочи по какъв начин ВКС ги е нарушил. Сочи, че ВКС не е разглеждал делото по същество, а се е произнесъл с определение по чл. 288 ГПК.

Ответникът прави възражение за недопустимост на иска по отношение на ищеца И. М. И.. Твърди, че И. не е бил страна по гр. д. № 13891/2020 г. на СГС и не е бил конституиран в никой етап. Поддържа, че затова И. няма процесуална легитимация да претендира вреди от акта на ВКС по това производство. Иска прекратяване на делото спрямо него.

Ответникът поддържа, че исковете са неоснователни. Сочи, че за отговорност по чл. 2в ЗОДОВ са нужни достатъчно съществено нарушение на норма на ЕС, вреди и причинна връзка. Твърди, че ищците не доказват достатъчно съществено нарушение от ВКС. Поддържа, че няма явно 5 нарушение на правото на ЕС, произтичащо от определение по чл. 288 ГПК.

Сочи и липса на причинна връзка между определението на ВКС и твърдените вреди. Акцентира, че няма подадено възражение по чл. 414 ГПК.

Ответникът сочи, че искът по чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по делото, по което е издадено изпълнителното основание. Поддържа, че неравноправните клаузи не са „нововъзникнал факт“ по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК. Поддържа, че в касационния ред по чл. 280 и чл. 288 ГПК такава проверка не може да се извърши, поради самата рамка на производството.

Ответникът възразява срещу позоваването на определение № 1199/09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2024 г. на ВКС. Твърди, че случаят не е идентичен. Сочи, че там предметът е различен и е приложим ЗКНИП, докато по процесния договор от 07.04.2008 г. ЗКНИП е неприложим.

Ответникът оспорва и твърдените имуществени вреди. Поддържа, че увеличаването на пасива е последица от неизпълнение по договора и от стабилитета на изпълнителното основание, а не от неравноправни клаузи или от неприлагане на правото на ЕС. Сочи, че не е налице закономерна и обичайна последица от поведението на ответника.

Във връзка с твърденията за солидарна отговорност ответникът сочи, че спрямо ВКС не се установява нарушение и принос към вредите. Поддържа, че може да се стигне до осъждане и само на един процесуален субституент на държавата, без ВКС да бъде осъден солидарно.

Разпечатката съдържа 31 от 86 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8a63f0d6-29a6-4c71-9390-69ac5e0e7d91