Определение № 1439 от 19.12.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1439 гр. Благоевград, 19.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело № 20241200500973 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от А. А.

С., ЕГН **********, срещу решение № 197/ 19.06.2024 г., постановено по гражданско дело № 579/ 2023 г. на Pайонен съд – Разлог, с което е признато за установено, че А. А. С., ЕГН **********, от гр. София, ул. „***“ № 34, вх. А, ет. 3, ап. 7 дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, седалище и адрес на управление в гр. София, район „Красно село”, ул. „***” № 23 Б, представлявано от А. А. и И. Е. сумата от 165.44 лв. (сто шестдесет и пет лева и 44 ст.), представляваща остатък от главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2019 г. до м.04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „***“ № 34, аб. 63781, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 23.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, както и са присъдени разноски на ответника.

С решение № 504/ 29.10.2024 г., пост. възз. гр. д. № 973/ 2024 г. по описа на ОС – Благоевград, съдът е обезсилил решение № 197/ 19.06.2024 г., постановено по гражданско дело № 579/ 2023 г. на Pайонен съд – Разлог, в частта, с което е признато за установено, че А. А. С., ЕГН **********, от гр.

София, ул. „***“ № 34, вх. А, ет. 3, ап. 7 дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, седалище и адрес на управление в гр. София, район „Красно село”, ул. „***” № 23 Б, представлявано от А. А. и И. Е. сумата от 1

115,44 лв., представляваща остатък от главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м. 11.2019 г. до м. 04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „***“ № 34, аб. 63781, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 23.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, както и са присъдени разноски на ответника, поради недопустимост, като е прекратил в. гр. д. № 973/ 2024 г. по описа на ОС – Благоевград, в тази част, както и е отменил решение № 197/ 19.06.2024 г., постановено по гражданско дело № 579/ 2023 г. на Pайонен съд – Разлог, в частта за разноските за сумата в общ размер на 450 лв., както и е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 да заплати на А. А. С., ЕГН **********, сумата в размер на 25.00 лв., представляваща разноски за държавна такса пред въззивната инстанция, както и е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв. сумата в размер на 50.00 лв., представляваща разноски за адвокат пред заповедното производство, както и е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв. сумата в размер на 100.00 лв., представляваща разноски за адвокат пред първата инстанция, както и е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв. сумата в размер на 150.00 лв., представляваща разноски за адвокат пред въззивната инстанция, като е потвърдил решение № 197/ 19.06.2024 г., постановено по гражданско дело № 579/ 2023 г. на Pайонен съд – Разлог,, в останалата част.

Постъпила е молба вх. № 15174/ 12.11.2024 г. от А. А. С., ЕГН **********, чрез адв. М.Л., с която е направила искане за изменение на решението в частта за разноските по делото, като се увеличи възнаграждението за адвокат на ответника на 380 лв. за исковото производство пред първата инстанция, както и да се присъди възнаграждението на адв. М.Л., а не на адв. С. Д..

Постъпила е молба вх. № 15156/ 12.11.2024 г. от А. А. С., ЕГН **********, чрез адв. К.Б., с която е направила искане за изменение на решението в частта за разноските по делото, като се увеличи възнаграждението за адвокат на ответника на 350 лв. за заповедното производство, както и да се присъди възнаграждението на адв. К.Б., а не на адв. С. Д..

2

Постъпила е молба вх. № 15572/ 19.11.2024 г. от А. А. С., ЕГН **********, чрез адв. С. Д., с която е направила искане за изменение на решението в частта за разноските по делото, като се увеличи възнаграждението за адвокат на ответника на250 лв. за въззивното производство.

С разпореждане на ОС - Благоевград, са изпратени преписи от молбите за изменение решението на въззиваемия-ищец, който в установения срок не е подал отговор, в който оспорва искането.

По отношение на разноските, с оглед резултата по делото, съдът е приел, че на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв , съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, следва да се присъдят разноски в размер на 150.00 лв., представляващи разноски за адвокат пред въззивната инстанция, както и държавна такса в размер на 25.00 лв., като в първата инстанция, съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, в размер на 50 лв., представляващи разноски за адвокат за изготвеното възражение срещу заповедта за изпълнение, както и сумата в размер на 100 лв., представляваща разноски за адвокат в исковото производство.

Няма основание за промяна на тези изводи на съда.

Отговорността за разноските по делото е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.

Правото на ответника да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78, ал. 1 ГПК.

Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ответника, съразмерно с уважената част от иска.

Тълкуването на така посочената разпоредба налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество, правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Страната, срещу която е постановено решението, носи отговорността за разноски даже и да е положила най-голямата грижа да издири действителното правно положение. Тук вина за предизвикване на 3 делото не е нужна. Страната, срещу която е постановено решението, понася отговорността за разноски, което се явява санкция за неоснователно предизвикания правен спор – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Относно размера или прекомерността на възнаграждението за адвокат:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него 4 процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: "че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C?184/13 —C?187/13, C?

194/13, C?195/13 и C?208/13, EU: C: 2014: 2147, т. 43)... член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ". Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ.

Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж.

Решение по дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

5

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват "като несъвместими с вътрешния пазар всички... решения на сдружения на предприятия..., които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени... споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни".

Горните съждения се потвърждават и от актуалната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: "1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на 6 адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. ". При това положение и с оглед силата на тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.