Решение № 198 от 05.05.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. София, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора И. Хр. М. като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно гражданско дело № 20251800500787 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 158 от 14.05.2025 год., постановено по гр.д. № 853/2024 год. по описа на РС-Костинброд, Софийския районен съд, Булстат : 831462482, с адрес : гр. София, бул. „Ген. М. Д. Скобелев“ № 53, представляван от председателя А.А. е осъден да заплати на Н. С.

О., ЕГН ********** от гр. София, ул. „Н.Х.“ № 2, вх. „Г“, ет. 17, ап.

Г55 сумата от 3 000.00 / три хиляди / лева – неимуществени вреди, настъпили в следствие на нарушено право на разглеждане на гр. д. № 3006/2013 г. по описа на СРС, 43 – състав, ведно със законна лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба – 10.03.2022 г. до окончателно погасяване на задължението, като искът до пълния предявен размер от 5000 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Софийския районен съд е осъден да заплати на Н. С. О., ЕГН ********** от гр. София, на основание чл.

10 ал. 3 от ЗОДОВ, направените по делото разноски, а именно: внесената от ищеца ДТ от 10.00 лева и 1 200.00 /хиляда и двеста/ лева адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска. Н. С.

О., ЕГН ********** е осъденd да заплати на Софийския районен съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева, на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 10 ал. 4 от ЗОДОВ, във вр.

1 с чл. 37 ал. 1 от ЗПП, като е отхвърлено искането на СРС до пълния предявен размер от 300.00 лева юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 392/23.06.2025 г., постановено по гр.д. № 853/2024 г. по описа на РС-Костинброд е изменено постановеното по делото решение като Н. С. О. е осъдена да заплати на СРС юрисконсултско възнаграждение в размер на 80.00 лева и отхвърлено искането до пълния предявен размер от 300.00 лева.

Срещу постановеното решение, в частта в която се уважава иска до сумата от 3000.00 лева и в частта за присъдените на ищцата разноски в размер на 1210 лева е депозирана въззивна жалба от СРС, чрез пълномощника му Т. Д. с доводи за неправилност и необоснованост. Излага, че липсват аргументи за начина на определяне на размера на обезщетението. Посочва, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, в рамките на което Н. О. е допринесла за продължителността на процеса. Исковата молба е била оставяна без движение три пъти за отстраняване на констатирани нередовности, а в проведеното на 10.02.2015 г. съдебно заседание съдът отново е оставил без движение исковата молба. Посочва, че не са изложени мотиви как е определен размера от 3000 лева за справедливо обезщетение. По същество прави искане исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни, евентуално намален размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до размер, който да съответства на изискването на чл. 52 ЗЗД.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от Н. С. О., с който оспорва жалбата и изразява становище за неоснователност.

Излага подробни съображения относно принципа за разглеждане на делото в разумен срок, доказаност на вредите, установени с разпитаните по делото свидетели и уважения размер, който съответства на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, от процесуално легитимирано лице- ответника по иска, в законоустановения срок, поради което същата се явява допустима.

Представителят на СОП изразява становище за основателност на въззивната жалба на Софийски районен съд.

2

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.

Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

За да постанови своето решение, районният съд е приел, че е налице забавяне на производството по гр.д. № 3006 / 2013 г. по описа на СРС, което е започнало на 24.01.2013 г. и е завършило на 13.03.2018 г. с постановено решение и този срок е приет за неразумен.

С оглед на така приетата за установена фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай, обжалвано т о решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат уважени исковете е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да е бил страна по дело; 2/ това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са 3 пряка и непосредствена последица; 4/ ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца за тези вреди.

В производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат /така решение № 76-2016 г. на III г. о. на ВКС по гр. д. № 5721/2015 г./. Тази отговорност на държавата се реализира чрез нейните органи – в случая това е СРС. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ. Тези критерии са обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора

За да се прецени дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството да са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. Освен това при преценката за продължителността на разумния срок следва да се отчита и времето необходимо за проучване на делото, правилното водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.

Преценката дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката на поведението на компетентните органи голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството – съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството, да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Отделно от това и с оглед практиката на ЕСПЧ (напр. Salesi v. Italy, 1993) следва да се посочи, че съгласно чл. 1 КЗПЧОС, държавите-членки са 4 длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 КЗПЧОС, като позоваването на финансови или практически затруднения не може да оправдае неизпълнението на изискванията на чл. 6 КЗПЧОС.

В случая въззивният съд приема за доказано, че правото на ищцата на разглеждане и решаване в разумен срок на процесното граждански дело е нарушено, за посочения в исковата молба период.

Обективен и съществен критерий е дали е нарушено правото за разглеждане на делото в разумен срок или не е нарушено, работено ли е по делото постоянно, ритмично и без особени прекъсвания и забавяния. Това са обстоятелства, свързани с поведението на компетентните органи по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и решаващият съд е длъжен да прецени. Както е посочил и РСКостинброд, това гражданско производство не се отличава с фактическа сложност на спора. Касае се за предявен против собствениците на ЕС в гр. София иск, с правно основание чл. 61 от ЗЗД, и цена на иска от 19 241.18 лева.

Производството пред Софийски районен съд е продължило 5 години, 4 месеца и 27 дни пред първата инстанция, което не е разумен срок. Основните забавяния при разглеждане на делото от СРС са свързани с дългите периоди от време, през които са насрочвани едно от друго отделните открити съдебни заседания. Общо са били проведени девет открити съдебни заседания за период от почти четири години, което нарушава разумния срок. Забавяния има в следните периоди – от 06.10.2015 г. делото е насрочено за 08.03.2016 г.

/след почти 5 месеца/; от 08.03.2016 г. делото е насрочено за 27.09.2016 г. /след 5 месеца с приспадане на периода на съдебна ваканция/; от 29.09.2016 г. делото е насрочено за 14.03.2017 г. /след 5 месеца и половина/; от 22.06.2017 г. делото е насрочено за 22.02.2018 г. /след 6 месеца и половина с приспадане на периода на съдебната ваканция/. В случая се констатира нерегулярно насрочване на откритите съдебни заседания, което води до сериозно забавяве на производството като цяло. В хода на всички заседание пред СРС Н. О. се е явявала лично и с упълномощен адвокат. Правилно е установено от РС-Костинброд, че страните не са имали виновно, недопустимо процесуално поведение, което да е довело до отлагане и забавяне на делото, вкл. и ищцата Н. О..

В заключение въззивният състав споделя изводите на РСКостинброд, че в производството е доказано забавяне в разглеждането на процесното гражданско производство.

Поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да 5 доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото, а на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди (имуществени и неимуществени), причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. (в този смисъл практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото R. v.