Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 8462 от 15.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 3714/2026
Вид
Определение № 8462
Подписан
15.04.2026
В сила
15.04.2026
Състав
Цвета Желязкова, Елена Радева, Цветанка Бенина

Цитирани разпоредби

  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.274 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.275 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.50, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8462 гр. София, 15.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Елена Радева Въззивно частно гражданско дело № 20261100503714 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.248 вр. с чл.274 ГПК.

Делото е образувано въз основа на частна жалба с вх.

№11230/15.01.2026г., подадена от А. О. Т., ЕГН ********** и П. Г. Д., ЕГН **********, чрез адв. Г.Г., със съдебен адрес гр.София, ул.“********, ет.2, насочена срещу определение №907/09.01.2026г., постановено по гр.д.

№36363/2023г. по описа на СРС, 24-ти състав, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, която са подали настоящите жалбоподатели.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт и се описват положените фактически и правни усилия на процесуалния представител на жалбоподателите. Моли се въззивния съд да отмени атакувания акт и да уважи молбата по чл.248 ГПК.

Насрещната страна “РАЙНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД КЪМПАНИ“, на която съдебните книжа са връчени по реда на чл.50, ал.2 ГПК, не дава отговор на жалбата.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

По гр.д.№36363/2023г. по описа на СРС, 24-ти състав е постановено решение №15726/19.08.2025г., с което първостепенният съд е осъдил “РАЙНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД КЪМПАНИ“ да заплати на всеки от ищците, които са настоящи жалбоподатели обезщетение в размер на по 400 евро, представляващи обезщетение за закъснял полет, ведно със законната лихва от 23.02.2023г. до окончателното изплащане на сумата.

По отношение на претендираните разноски е присъдил на ищците разноски от 100лв. и на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА е осъдил ответника да заплати на адв. Г. сумата от 500лв. адвокатско възнаграждение, поради това, 1 че делото не е с правна и фактическа сложност.

Актът е връчен на ищците на 20.08.2025г. и на 01.09.2025г., в срока по чл.248, ал.1 ГПК по делото постъпва молба за изменение на решението в частта за разноските, с която се претендира заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение в пълен обем, а именно сумата от 1 920лв.

На 09.01.2026г. първостепенният съд постановява определение №907, с което оставя без уважение молбата по чл.248 ГПК, с мотиви, че не са налице основания, които да ревизират виждането на съда касателно размер на адвокатското възнаграждение.

Определението е връчено на настоящите жалбоподатели на 12.01.2026г.

Жалбата е депозирана на 15.02.2026г. – в срока по чл.275 ГПК, като подадена в срок от надлежна страна, която има интерес от обжалването, същата се явява допустима.

Разгледана по същество- неоснователна.

Пред първостепенния съд ответникът е сторил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, предшествано от възражение за липса на основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ГПК.

Гр.д.№ .№36363/2023г. по описа на СРС не се отличава с правна и фактическа сложност, защитимият материален интерес на ищците не е висок, правопоржащите взмането му факти са еднакви да двата ищци, като тяхната стойност е по-ниска от размера на претендираното адвокатско възнаграждение. По делото е проведено едно о.с.з., поради което съдът намира, че правилно претендираният адвокатски хонорар е редуциран, като аргументите за това се извеждат от постановеното решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година и съдебната практика на ВКС, постановена след него.

Съобразно това настоящият състав приема, че следва да се изхожда от следните критерии при преценка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар : вид на делото, количеството и сложността на извършената работа, но без да създава „изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес“, за да не представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се 2 тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Преценявайки тези мотиви, както и мотивите, които са обосновали извод на състава на ВКС по т.д. № 1908 по описа за 2022 г., ТК, първо т.о., съдът приема, че въз основа на очертаните с тези актове ориентири, преценявайки конкретиката по настоящия спор, правилно първостепенният съд е приел, че дължимото адвокатско възнаграждение, което се дължи на адвоката е в размер на сумата от 500лв.

Ето защо приема, че атакуваният съдебен акт се явява правилен и следва жалбата да се остави без уважение.

Водим от това съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №907/09.01.2026г., постановено по гр.д.

№36363/2023г. по описа на СРС, 24-ти състав, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, подадена от А. О. Т., ЕГН ********** и П. Г. Д., ЕГН **********, чрез адв. Г.Г., със съдебен адрес гр.София, ул.“********, ет.2.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

4