Решение № 18526 от 15.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18526 гр. София, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело № 20241110110915 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. Н. А., ЕГН: **********, С. А. М., ЕГН: ********** и Е. Е. М.а, ЕГН: **********, със съдебен адрес: ************, чрез адв. Т. Ч., срещу „НБГ“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:

**************, с която се моли съда да осъди ответника да заплати на ищците сума от по 5000 лева частична претенция от общо 50 000 лева/ общо 15 000 лева- частична претенция от общо 150 000 лева/, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди ********************** ведно със законната лихва считано от 20.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

Твърди се, че в *****************

************************

************************

************************

************************

************************

************************

***********************************************************************************

Поддържа се, че не е ясно защо С. М. и неговата съпруга Е. М. са *********в ********** доколкото не се познават и не са се виждали с показаните хора.

Твърди се, че в *************************************

Твърди се, че разпространените клевети са засегнали ищците, предизвикали са в тях нравствени страдания, защото накърняват честта и достойнството им в изключителна степен, авторитета и доброто им име, които са градили дълги години, не само пред техните близки и роднини, но и пред техните познати и пред колегите им, но и пред обществото въобще.

В срока по чл. 131 от ГПК исковете се оспорват като недопустима и 1 неоснователна. Твърди се, че в исковата молба не са посочени и конкретни думи, изрази, твърдения и оценки на конкретни лица, които да представляват обидни или клеветнически твърдения.

Поддържа се, че внушенията са ирелевантни, т.е. внушаването не се приравнява на твърдение. Сочи се, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите.

Поддържа се, че отсъства противоправно действие или бездействие на конкретно физическо лице, на което ответникът да е възложил работа, вреди и причинна връзка между действието и/или бездействието и твърдените вреди. В посоченото в исковата молба ***********, в което е********** каквито и да било твърдения на конкретни физически лица, на което ответникът е възложил работа за извършено от ищците престъпление или позорящо обстоятелство. Служители на ответника не са изричали обидни думи по адрес на конкретно лице. Нито водещите нито ********* не са излагали каквито и да било твърдения, а са правили изводи въз основа на твърдения на интервюираните лица, в това число и на ищците.

Сочи се, че лице, на което ответникът е възложил някаква работа не е разгласило позорно обстоятелство за ищците, нито им е приписвало престъпление. Не е изричало и обидни думи с адресат някой от ищците. В ****************** **************** задава въпроси, включително и на ищците, преразказва поднесена и от трети лица информация, но не излага твърдения. Не прави и оценки.

Твърди се, че в процесния случай отсъства обективно съобщаване на конкретни факти, приписване на престъпление и/или позорящо обстоятелство. Сочи се, че в ****************** е разгледана обществено значима тема - за пропуските в социалната система на *******и трудовата миграция и начина на наемане на работа в тази държава.

Журналистите са упражнили правото си по чл. 39 от КРБ и чл. 10 от ЕКЗПЧОС.

Отсъства причинна връзка между поведението на в******************* и твърдените неимуществени вреди.

Поддържа се, че служители на ответника никога не са правили позорящи твърдения, свързани с личността на ищците. Изложените в ****************** факти съответстватт на истината, т.е. те са верни. ************* е използвал източници на информация - разкази на лица, които са били потърпевши, бидейки на работа в**************, както и на представители на неправителствения сектор.

Оспорва се иска и по размер.

Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, ***********************с посоченото в исковата молба съдържание.

Страните не спорят и по обстоятелството, че******************** Представени са преведени от ************* свидетелства за съдимост от ****************************

Представени са преведени от ************* удостоверения, че Е. М., С. М. не са получавали социални помощи от община **********, както и електронна кореспонденция от социален работник **************, в която същият заявява от името на Службата за социално подпомагане към Община *********, че С. Н. А. не е получавала парична помощ или други обезщетения в съответствие със Закона за активната социална политика.

Представени са годишни данъчни декларации и фишове за получавани трудови 2 възнаграждения от С. Н. А., Е. Е. М. и С. А. М., в които липсва отбелязване или посочване същите да са получавали социални помощи.

Видно от писмо изх. ********************************

Изпратено е постановление на Районна прокуратура********************** „***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

О***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

***************************************

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Съдът е сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД.

За основателността на предявените искове ищците следва да установят факта на извършването на твърдяното противоправно деяние, настъпването на вредоносния резултат, причинен при или по повод изпълнение на възложената работа и всяка от сочените като претърпени неимуществени вреди по вид и размер, както и причинно - следствената връзка между тяхното настъпване и поведението на лицето, на което ответникът е възложил работата, както и да установят истинността на твърденията си за релевантните факти.

В тежест на ответника е оборването на презумпцията за вина, както и да установи истинността на изнесените в статиите обстоятелства.

Спорните по делото въпроси се свеждат до това дали в процесния *********** се съдържат клеветнически твърдения и позорящи и нарушаващи достойнството и доброто име на ищците обстоятелства, респективно дали ответникът е реализирал фактическия състав на деликтно поведение, в причинна връзка с което ищците са претърпели неимуществени вреди, както и дали *************, изготвили и провели п********* са положили дължимата грижа преди ********на същия да проверят достоверността на съдържащата се в него информация.

Съгласно константната съдебна практика отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца. В нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България е прокламирано основното право на гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват 3 чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Тази свобода на изразяване на мнение обаче не е абсолютна, а се разпростира до пределите, установени в ал.

2 на същата разпоредба, според която това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Такава възможност не е установена и с прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституци*********я*та свобода на печата и другите средства за масова информация, както и свързаното с нея право по чл. 41, ал. 1 от Конституцията, касаещо гарантираната от законодателя възможност всеки да търси, получава и да разпространява информация, чието осъществяване, предвид установеното в изречение второ от тази норма изискване, също не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани. Посочената правна уредба дава общия критерий, въз основа на който въпросът за баланса на гарантираните основни права и свободи на гражданите се разрешава във всеки конкретен случай при съобразяване на конкретните обстоятелства, свързани с него. От изложеното следва, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал.1 от Конституцията и свободата на словото не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно. Свободата на словото, прокламирана в чл. 39 и сл. от Конституцията на Република България, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите.

Относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение е налице утвърдена практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (така: решение № 73 от 5.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 679/2023 г., II г. о., решение № 253/29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г., ІІІ г. о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г., ІІІ г. о., решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г., ІV г. о., решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г., І г. о. и др.), в която е прието следното:

В чл. 39-41 от Конституцията на Република България и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване.

Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, като същевременно е условие за напредъка на обществото и за развитието на всеки отделен индивид. Това право обаче не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения, като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в нарушение на общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно 4 изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В случай че са неверни, издателят носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността на информацията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал.