Решение № 2463 от 22.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2463 гр. София, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100508727 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата Б. С. С. с вх. № 25024174/12.06.2023 г. и въззивна жалба на назначения й по реда на правната помощ процесуален представител адв. К. с вх. № 25025037/16.06.2023 г. срещу решение № 20091591 от 22.05.2023 г., постановено по гр. дело № 6855/2021 г. по описа на СРС, 29 състав, с което са отхвърлени предявеният срещу Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 760 лв., представляваща събрана на отпаднало основание сума по изп. дело № 20188490402077 по описа на ЧСИ А. П. с рег. № 849 при КЧСИ и район на действие СГС, както и предявеният срещу ЧСИ А. П. с рег. № 849 при КЧСИ и район на действие СГС, осъдителен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ за сумата от 350 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от м. 03.2019 г. до м. 02.2021 г. от проведено изпълнение върху несеквестируеми вземания по платежна сметка, които вреди се изразяват в неудобство и проявено арогантно поведение.

Във въззивните жалби са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил нормите за погасителната давност и не е 1 разгледал твърденията за неоснователно събрани суми от несеквестируем доход.

Въззивницата счита, че удържаната парична сума в посочения размер е несеквестируема, тъй като произтича от получени стипендии в размер под минималната работна заплата за страната, а глобите по двете наказателни постановления са погасени по давност и изпълнителното дело е следвало да бъде прекратено поради перемпция. Твърди, че неимуществените й вреди са обективирани в самите неправомерни действия на съдебния изпълнител, който я нарекъл „нищо“ и използвал обидни епитети по неин адрес. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият Столична община не е подал отговор на въззивните жалби и не изразява становище по тях.

Въззиваемият ЧСИ А. П. е подал отговор на въззивните жалби, с който оспорва същите.

Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивните жалби следва да се отбележи и следното:

Предявената срещу Столична община искова претенция касае връщане на платена от ищцата в полза на ответника сума по изп. дело № 20188490402077 по описа на ЧСИ А. П. при твърдения, че липсва основание за извършване на плащането, тъй като принудително удържаният доход е бил несеквестируем, вземането на взискателя е било погасено по давност, а и същото се основавало на наказателни постановления, които са били отменени от съда.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че срещу Б. С. С. са образувани няколко изпълнителни дела за събиране на наложени глоби в полза на Столична 2 община. Цитираното от ищцата изпълнително дело № 20188490402077 по описа на ЧСИ А.

П. е образувано по възлагателно писмо на взискателя от 28.08.2018 г., към което е приложено наказателно постановление № 268369/13.05.2016 г. на кмета на СО за наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лв. на основание чл. 35, ал. 7, т. 1 НРУПОГТТСО, влязло в сила на 30.09.2016 г. (видно от положения на административния акт печат, като по делото не се твърди различна дата на влизане в сила на акта). В производството пред СРС е прието и копие на изпълнително дело № 20198490401574 по описа на ЧСИ А. П., образувано по възлагателно писмо на взискателя от 07.11.2019 г., към което е приложено наказателно постановление № 281337/14.09.2016 г. на кмета на СО за наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. на основание чл. 35, ал. 7, т. 1 НРУПОГТТСО, влязло в сила на 02.03.2017 г. (видно от положения на административния акт печат, като по делото не се твърди различна дата на влизане в сила на акта), но посоченото изпълнително дело не е предмет на предявените искови претенции.

На основание чл. 82, ал. 1 и ал. 2 ЗАНН административното наказание „глоба“ не се изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, като давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието (в този смисъл са и задължителни тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на ВАС по т. д. № 3/2016 г., ОСС, I и II колегия). Независимо от спирането или прекъсването на давността, административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал. 1 (чл. 82, ал. 3 ЗАНН), т.е. три години. В случая обаче посочената разпоредба не се прилага, тъй като се касае до наказание „глоба“, за събирането на която в двугодишния срок от влизане в сила на наказателното постановление е образувано изпълнително производство (арг. чл. 82, ал. 4 ЗАНН) – видно е, че преди да изтече двугодишния давностен срок, считано от влизане в сила на НП № 268369/13.05.2016 г. на 30.09.2016 г., е образувано изпълнително дело срещу ищцата – на 28.08.2018 г. Ето защо, противно на доводите на въззивницата, в случая не е изтекла абсолютната погасителна давност за вземането, тъй като цитираната разпоредба на чл. 82, ал. 3 ЗАНН е неприложима, като същевременно глобата е наложена и наказателното постановление е влязло в сила преди да изтекат четири години и половина от извършване на нарушението на 20.04.2016 г., поради което в случая не е изтекла и абсолютната давност за преследване по смисъла на чл.

82, ал. 4 НК, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 84 ЗАНН.

Съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК, глобата по влязло в сила наказателно постановление представлява публично вземане, което се събира по реда на ГПК, в случаите когато са възложени за събиране на съдебен изпълнител (арг. чл. 163, ал. 4 ДОПК). В настоящия случай вземането по влязлото в сила наказателно постановление № 268369/13.05.2016 г. е възложено за събиране с писмо от Столична община на ЧСИ А. П., който на 28.08.2018 г. е образувал изп. дело № 20188490402077. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, като в същия смисъл е и 3 приложимата разпоредба на чл. 82, ал. 2 ЗАНН – давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

Такива действия след образуването на изпълнителното дело по реда на ГПК могат да бъдат насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т.н., като в изпълнителния процес давността може се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи и молбата на взискателя представлява активно негово поведение, насочено към удовлетворяване на вземането му (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и Решение № 37 от 24.02.2021 г. по описа на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.

Видно от приетото по делото копие на изп. дело № 20188490402077, давността за събиране на наложената глоба по посоченото наказателно постановление е прекъсната с възлагателното писмо на СО от 28.08.2018 г., с което кредиторът е предприел активни действия за събиране на вземането си и е възложил на съдебния изпълнител правомощия по чл. 18 ЗЧСИ, т.е. да определя сам начина на изпълнение. Давността за вземането е прекъсната отново неколкократно в хода на изпълнителния процес с предприемането на следните изпълнителни действия: на 09.10.2018 г. с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на Б. С. към работодателя 72-ро Основно училище „Христо Ботев“; на 02.11.2018 г. с налагането на запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки; на 13.11.2019 г. с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на Б. С. към работодателя 120-то Основно училище „Г. С. Раковски“, като с преводи от „УниКредит Булбанк“ АД по запорираните банкови сметки от 02.04.2020 г., от 13.08.2020 г. и от 06.11.2020 г. в общ размер от 345 лв. задълженията по процесното изпълнително дело са били изцяло погасени (главница за глобата от 100 лв. и такси към ЧСИ от 245 лв.). Предвид събирането на възложеното вземане в полза на взискателя в пълен размер, с разпореждане от 01.04.2021 г. съдебният изпълнител е приключил изпълнителното производство по изп. дело № 20188490402077 на основание чл. 433, ал. 2 ГПК.

С оглед на изложеното, по делото не се установява вземането на ответника Столична община по наказателно постановление № 268369/13.05.2016 г. да е погасено по давност, тъй като преди изтичане на двугодишния срок кредиторът е предприел активни изпълнителни действия и след образуване на изпълнителното дело погасителната давност е прекъсвана многократно до окончателното погасяване на задължението към м. 11.2020 г. Ето защо, 4 удържаните в тежест на ищцата суми в общ размер от 345 лв. по изп. дело № 20188490402077 по описа на ЧСИ А. П. не са платени без основание, поради което исковата претенция за връщането им се явява неоснователна.

Във връзка с възраженията във въззивните жалби следва да се отбележи, че по делото не се установява принудително удържане на суми от несеквестируем доход на ищцата. От приетите писмени доказателства е видно, че в периода м. март 2020 г. – м. май 2020 г. Б. С. е получила стипендия в общ размер от 2160 лв., което надхвърля сбора на три минимални работни заплати за страната към онзи момент (общо 1830 лв.), а и не изключва обстоятелството по сметката на ищцата да е имало налични парични средства в по-висок размер, които да могат да бъдат удържани за изпълнение на задълженията й. От приложените служебни бележки се установява, че в периода м. 10.2020 г. – м. 03.2021 г. въззивницата е получила целево финансиране от Национален фонд „Култура“ в размер на 4000 лв., което несъмнено е в секвестируем размер, а това се потвърждава и от удостоверението на „УниКредит Булбанк“ АД от 06.11.2020 г. (л. 202 от делото), в което изрично е посочено, че извършеният на 06.11.2020 г. превод е със средства от хонорар в размер над минималната работна заплата.