Решение № 4135 от 23.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4135 гр. Пловдив, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330100432 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът И. И. Б. ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** чрез адв. Д. Б. С., със съдебен адрес: гр. ***, в исковата си молба срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София. 1712. жк. Младост 3, бул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от Д. Н., е поискал от съда, да му заплати сумата от 1 071.45 лв. недължимо платено по нищожен Договор за кредит № ***г., сключен между страните.

В условията на евентуалност, да осъди ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 200599406, да му заплати, сумата в размер на 683,98 лв., недължимо платена договорна лихва за периода 05.07.2022 г. до 04.10.2022 г. по Договор № *** г., сключен между страните.

Претендира направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че между страните по делото бил подписан договор за потребителски кредит № ***г. за предоставяне на потребителски кредит, с който му била предоставена в заем сумата от 4000 лева от ответното дружество, като същия бил сключен при следните условия: Срок за издължаване на заема - 18 месеца; Фиксиран годишен лихвен процент 23.33%; Лихва - 1400 лв.; Обща сума за плащане – 5 400лв.; ГПР - 49,66%.

Твърди, че договорът за потребителски кредит бил сключен чрез онлайн платформа на ответното дружество, като в нея изрично било предвидено, че волеизявленията на страните били удостоверени по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ.

1

В т. 5 от Договор № *** г. за предоставяне на потребителски кредит, било предвидено:

„Кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от *** в полза на дружеството, с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

На същата дата ***г., в изпълнение на уговореното и като необходима част от договореното при отпускането на кредита, бил сключен договор за поръчителство между ищеца и дружество гарант - ***.

В договора за поръчителство от *** г. било посочено в чл.1.6, че гарантът ще получи възнаграждение в размер на 3 960 лв. за такса гаранция, платима на 18 броя месечни вноски.

Договорът за потребителски кредит съгласно дефиницията в чл. 9 от ЗПК бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял, или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен с потребител, тъй като ищецът е физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, съответно отношенията между страните се уреждали от Закона за потребителския кредит.

Реално оскъпяването на кредита включвало дължимата към кредитора – 5 400 лв. - главница и договорна лихва и 3 960лв - дължими по договора за гаранция като сборът на дължимите суми бил 9 360,00 лв.

Твърди, че в Договор № *** г. не били спазени императивни разпоредби от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по начина, посочен в приложение №1.

Твърди, че предвидената в анекса сума възнаграждение за поръчителя в размер на 3 960 лв., представлявала пряк разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР. Сключеният с *** договор за поръчителство (гаранция), който договор, съгласно договора за кредит предварително кредиторът е одобрил за гарант, т.е. изначално кредиторът поставял на потребителя задължение за сключване на договора за гаранция, като задължително условие за отпускане на кредитната сума. С други думи, при сключване на договор за кредит с Фератум България ЕООД, потребителите нямали възможността да въздействат върху съдържанието на договорите за кредит, нито да уговарят индивидуални клаузи, поради начина на сключването им, именно онлайн, чрез сайта на дружеството. Ето защо счита, че това представлявало нелоялна и по - конкретно заблуждаваща търговска практика от страна на дружеството кредитор.

В този смисъл, следвало да бъде включена таксата гарант в посоченият в потребителския договор размер, който трябвало да бъде отнесен към ГПР, тъй като представлявал друг вид разход по смисъла на §1, т. 1 от ДР на 31IK. Посоченият в договора ГПР бил 49.66%, а 2 таксата гарант 3 960лв., чиято стойност била почти в размера на главницата по кредита, то очевидно действителният ГПР надвишавал петкратния размер на законната лихва, което било и нарушение на императивната разпоредба на чл. 19. ал. 4 ЗПК.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, гр. София, с отговора на исковата молба оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание, представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необхоД. в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,66 %, а възнаградителната лихва 23,33 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод, за това, кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от над 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е 3 недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 5 400 лева.

Наред с това обаче, заемът бил обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължало възнаграждение за предоставената услуга.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, отказа да представи такъв договор за поръчителство, с твърдението, че не разполага с такъв и отрича участието си в такова правоотношение.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Т.е., в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Според договора за кредит ГПР е 49,66 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като с включването и на това допълнително възнаграждение ГПР би станал в много по - висок.

Въпреки, че ответникът отрича сключването на този договор и отказа да представи препис от него по делото, то видно от представените доказателства за плащане, се устяановява, че е налице обезпечаване по кредита, което завишава разходите по кредита с над 130 %.

Затова и клаузата за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, 4 които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необхоД. да се обсъждат останалите аргументи на страните.