Решение № 57 от 31.01.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 57 гр. Велико Търново, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Въззивно гражданско дело № 20244100500948 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 1071 от 17.07.2024 година по гр. д. № 195/2024 година на Районен съд – Велико Търново е отхвърлен като неоснователен поради погасяване по давност предявеният от Д. Л. Д. срещу Д. В. Р. иск по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415 ГПК, във връзка с чл. 535 ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД относно установяване съществуването на вземането от 1 080.00 лева, на основание Запис на заповед от 19.12.2019 година, за което е издадена Заповед за изпълнение № 877 от 14.09.2020 по Ч.гр.д. № 2159/2020 година по описа на ВТРС.

Недоволен от така постановеното решение е ищецът по делото Д. Л. Д., която го обжалва в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си процесуалния представител на въззивника развива подробни съображения в подкрепа на твърдението си за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение.

Твърди, че изводът на съда, че следва да се приложи хипотезата на чл. 531, ал. 1, във връзка с чл. 537 ТЗ относно погасителната давност, в случая е неправилен. Направено е искане обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно, да бъде 1 отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира да бъдат присъдени направените от въззивника разноски по делото за двете инстанции.

Въззиваемият Д. В. Р. заема становище, чрез процесуалния си представител по делото, за неоснователност на въззивната жалба, респективно – за правилност и обоснованост на обжалваното решение. Посочва, че съдът е достигнал до правилен извод за погасяване по давност на процесното вземане, който е съобразен изцяло с практиката на ВКС. Навежда доводи, че ищцата не е придобила качеството кредитор на вземането въз основа на договора за цесия. Освен това счита последния за недействителен, поради липса на предмет, съгласие и цена. Посочва, че по делото не е доказано изпълнението на договора за заем, във връзка с който е издаден записа на заповед, от страна на заемодателя. Твърди, че документът е нередовен от външна страна, доколкото в него липсват реквизитите „място на издаване“ и „място на плащане“. Направено е искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира да бъдат присъдени направените от въззиваемия разноски по делото за въззивната инстанция.

Окръжният съд, като съобрази твърденията на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба на Д. Л. Д., чрез адв. Д. П. – ВТАК, е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Д. Л. Д. основава исковата си претенции по делото на чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415 ГПК, във връзка с чл. 535 ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба процесуалният представител на ищеца развива съображения, че ответникът Д. В. Р. е получила от И.С.Д.в сумата в размер на 1 080.00 лева, като същата поела задължение да върне сумата и за това подписала Запис на заповед от 19.12.2019 година с падеж не по-късно от 19.01.2020 година. Твърди, че към датата на подаване на исковата молба тази сума не е платена от ответника. Посочва, че за сумата И.С.Д.в се снабдил със Заповед № 877 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 ГПК от 14.09.2020 година и изпълнителен лист № 746 от 14.09.2020 година по Ч.гр.д. № 2159/2020 година на ВТРС. Твърди, че на 15.11.2023 година вземането по записа на заповед е цедирано на Д. Л. Д., за което ответницата е надлежно уведомена.

Посочва, че за вземането е образувано изпълнително дело № 20238090401112 при ЧСИ С. К., рег. № 809 при КЧСИ. Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде прието за установено по отношение на Д. В. Р., че дължи на Д. Л. Д. сумата в размер на 1 080.00 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.09.2020 година до окончателното изплащане на задължението, като й бъдат 2 присъдени и направените разноски за заповедното и за исковото производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Процесуалният представил на ответника развива съображения за неоснователност на предявения иск.

Посочва, че ищцата по делото не е придобила прехвърленото вземане по изпълнителния лист, доколкото договорът за цесия е с недостоверна дата, респективно – оспорва действителността на договора за цесия, поради липса на предмет, съгласие и цена. Прави възражение за погасяване по давност на вземането по записа на заповед.

Твърди, че към евентуалната дата на договора за цесия, вземането по записа на заповед не е валидно, тъй като последният е издаден за обезпечаване вземането по договор за заем от 19.12.2019 година, по силата на който Д. Р. се е задължила да върне на И.С.Д.в сумата в размер на 1 000.00 лева, ведно с лихва от 8 % върху сумата.

Посочва, че подобен договор е уговорен в протИ.речие със закона, при заобикаляне на закона, при протИ.речие с добрите нрави и при неравноправни уговорки, което прави и записът на заповед невалиден. Навежда доводи за нередовност на записът на заповед от външна страна, доколкото липсват реквизитите „място на издаване“ и „място на плащане“. Твърди, че сумите, които е превела и платила Д. Р. за удовлетворяване вземанията на И.С.Д.в са много по-високи от действителните задължения. Направено е искане предявеният по делото иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира да бъдат присъдени направените от ответника разноски по делото.

Няма спор по делото, а и от приложения по Ч.гр.д. № 2159/2020 година на ВТРС Запис на заповед /л. 11 от Ч.дело/, се установява, че на 19.12.2019 година Д. В. Р., като издател по записа на заповед, безусловно и без протест се е задължила да заплати на поемателя И.С.Д.в сумата в размер на 1 080.00 лева. Посочен е и падежът по ценната книга – 19.01.2020 година. В документа са посочени както мястото на издаване, така и мястото на плащане.

В първоинстанционното производство са приложени и заверени копия на извлечения от банкови сметки на Д. Р., ведно със официален превод на български език /л. 24-31/.

При разглеждането на делото в първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателства. Свидетелят И.С.Д.в заявява, че е бил в много добри приятелски отношения с Д. Р., както и че многократно, над 10 пъти й е давал суми от около 1 300.00 – 1 500.00 лева назаем. Посочва, че на 10.09.2019 година й дал 1 200.00 лева, като се разбрали до края на месеца или следващия да му ги върне, но в края на месец септември тя му върнала само 120.00 лева, поради което за останалата част от 1 080.00 лева подписали запис на заповед на 19.12.2019 година. Твърди, че след издаването на заповедта за изпълнение не отишъл при съдебен изпълнител, тъй като тя му казала, че ще му върне парите. Посочва, че тъй като обтегнали отношенията си цедирал сумата на Д. Д., с която били в приятелски отношения. Заявява, че с Мария Воинская живеят 3 на съпружески начала и тя също била в приятелски отношения с Д. Р..

Свидетелката Стефка Д. Д. посочва, че познава Д. от повече от 10 години, както и че от нея знае, че тя е вземала пари назаем от И.Д. срещу лихва. Заявява, че през есента или зимата на 2019 година Д. й казала, че е взела три заема от него – един от 1 000.00 лева с 8 % лихва, един за 800.00 лева с 10 % лихва и един 1 300.00 лева, но не знае при каква лихва. Тогава Д. я помолила да й дава на месец по 290.00 лева назаем, за да може да връща заемите на И.. Посочва, че всеки месец като й е давала парите е вървяла след нея, за да види на кого ги дава и е виждала как дава парите на И., найчесто на открития паркинг на пазара. Заявява, че е давала парите на ръка на И. от месец януари 2020 до месец ноември 2020 година, като в края на година заминала за Холандия. От Д. знае, че е превеждала по сметка на Мария Воинская, която живее с И., а след това и на И. по банков път.

От приложеното към първоинстанционното производство Ч.гр.д. № 2159/2020 година на ВТРС се установява, че във връзка с подадено на 11.09.2020 година Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 14.09.2020 година в полза на И.С.Д.в са издадени Заповед № 877 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 746 срещу длъжника Д. В.

Р. за сумата в размер на 1 080.00 – главница по Запис на заповед от 19.12.2019 година, с падеж – 19.01.2020 година, както и сумата в размер на 375.00 лева, представляваща направени по делото разноски. Видно от отбелязването, заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са получени на 17.09.2020 година. От приложената Покана за доброволно изпълнение, изх. № 37158 от 22.11.2023 година по изпълнително дело № 20238090401112 на ЧСИ С. К., рег. № 809 при КЧСИ, се установява, че заповедта за изпълнение и изпълнителният лист, както и Договор за цесия от 15.11.2023 година са връчени редовно на длъжника на 07.12.2023 година, който в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение срещу нея, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи:

Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, връчена на длъжника, който в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение срещу заповедта, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си. Същият има за предмет посочените в заповедта за изпълнение суми.

Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на посоченото в нея 4 основание. В този смисъл, за да бъде уважен предявеният по делото иск е необходимо в условията на пълно и главно доказване ищецът да установи, че в полза цедента е издаден редовен от външна страна запис на заповед, действителен като едностранна абстрактна правна сделка, вземането по който е станало изискуемо, както и прехвърлянето на вземането по записа на заповед на ищеца с договор за цесия от 15.11.2023 година и надлежното уведомяване на ответника по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането. В тежест на ответника по делото е да докаже възраженията срещу предявения иск, включително чрез провеждането на насрещно доказване за наличие на факти, които да изключват, унищожават или погасяват претендираното вземане.

Неоснователно в тази насока се явява възражението на процесуалния представител на въззиваемия, че ищецът не е придобил качеството кредитор на процесното вземане въз основа на договора за цесия. В случая по делото поемателят по записа на заповед, издаден от ответника е прехвърлил на ищеца по реда на чл. 99 ЗЗД с Договор за цесия от 15.11.2023 година, в който цедираното право е индивидуализирано по обем и обхват, вземането си по изпълнителен лист № 746 от 14.09.2020 година, издаден по Ч.гр.д. № 2159/2020 година на ВТРС. За да породи действие договорът за цесия е достатъчно постигането на съгласие между стария и новия кредитор и от този момент страните по договора за прехвърляне на вземане са валидно обвързани от него, като цесионерът се явява носител на придобитите имуществени права. За да има действие спрямо длъжника не е необходимо нито той да участва в договора, нито да го приеме, а е необходимо единствено същият да бъде уведомен от предишния кредитор за прехвърлянето – чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Целта на уведомяването е длъжникът да бъде обвързан с договора за прехвърляне на вземането, като същевременно последният да бъде защитен от ненадлежно изпълнение на задължението си.