Решение № 5292 от 30.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5292 гр. Пловдив, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330115446 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба Т. Т. А. срещу „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД.

Твърди се, че бил сключен договор за потребителски кредит на 14.08.2019 г.

Твърди, че била предоставена заемна сума в размер на 2000 лв. и била уговорена еднократна такса за оценка риска в размер на 240 лв. Ищецът счита тази клауза за нищожна, тъй като противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗПК. В същото време твърди да е платил сумата 240 лв. за тази такса, поради което счита платената сума за платена при начална липса на основани и моли съдът да осъди ответника да му я върне, ведно със законната лихва.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът прави възражение за погасяване вземането по давност, тъй като договорът бил сключен на 14.08.2019 г., като давностният срок почвал да тече от деня на получаването на сумата, ето защо всички суми, платени преди 04.09.2019 г. били погасени по давност. Същата не била спирана или прекъсвана.

Поддържа, че искът е неоснователен, тъй като дори клаузата да е нищожна, това не води до нищожност на целия договор. От друга страна таксата била включена в ГПР и потребителят бил надлежно уведомен. Плащането на таксата не обуславяло дали потребителят ще усвои кредита или не. Прилага справка за извършени плащания като част от отговора на исковата молба.

Моли да се отхвърли искът, да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, в случай че е над минималния.

1

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна:

Предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за основателността на който следва да е платена процесната сума, без за това да е налице валидно правно основание.

Страните не спорят по сключването на договора. Това се установява и от представения договор към исковата молба. В него е уговорена еднократна такса за оценка на риска, която се финансира от кредитора като част от главницата и се възстановява с погасителните вноски.

Срещу тази такса не се предоставя конкретна услуга и същата води до неоснователно обогатяване. Оценката на риска е част от решенето дали кредитът да бъде отпуснат или не. Това решение се взима от кредитора и същият има право в тази връзка да извърши проучване на длъжника.

Дейността по формиране на решение за отпускане на заема по естеството си не е услуга, предоставяна на потребителя, поради което и същият не следва да дължи такса за тази дейност. Отпускането на заема винаги е съпроводено с такава дейност, независимо дали тя се осъществява с по-прости действия или се прави детайлен анализ на платежоспособност. Следователно, оценката на риска от невръщане на заема е част от самите действия по водене на преговорите и сключването на договора. Преценката на кредитора за риска, който поема с отпускане на заема, е в негова полза, а не в полза на заемополучателя, за който е безразлично дали получава заемните средства при висок риск или без оценка на същия. След като длъжникът не се възползва от определена дейност и не му се предоставя определена услуга, различна от отпускане на заема, дължимостта на съответна такса ще доведе до обогатяване на кредитора без насрещна престация за длъжника. Това положение накърнава добрите нрави, които не допускат едната страна в правоотношението да се облагодетелства неоснователно за сметка на другата в нарушение принципа на равнопоставеност на страните в облигационното отношение и насрещност на престациите. Обсъжданите по-горе принципи са намерили израз и в закона – в нормата на чл.10а ЗПК, съгласно която кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора. Срещу процесната такса обаче не се предоставят допълнителни услуги, и изобщо никакви услуги, поради което същата е нетърпима от установения правов ред и накърнява правилата на добросъвестността, наричани още добри нрави. Клаузата противоречи и на чл.10а, ал.2 ЗПК и действителната й цел е набавяне на допълнителна печалба за кредитора, чрез включването й в главницата и олихвяването й. Въз основа на изложеното, съдът приема, че уговорката за дължимост на парична сума от 2

240 лв. за извършване оценка на риска е нищожна. Ето защо платената от потребителя сума по тази клауза е платена при начална липса на основание и подлежи на връщане. Това плащане се установява от признанията на ответника в отговора на исковата молба.

Изпълнен е фактическият състав на иска – платена е сумата от 240 лв. по нищожната клауза, т.е. без наличие на основание. Ответникът е възразил за погасяване сумата по давност. Давността в случая е 5 годишна и тече от плащането. Плащането на сумата не е разграничено от кредитора, а е посочено, че с няколко плащания потребителят е платил общата сума от 2240 лв. (чиста стойност на кредита и такса за оценка на риска). За да се погаси тази обща сума, са направени няколко плащания: на 27.08.2019г., на 15.09.2019г., на 15.10.2019г. и на 5.11.2019г., на която дата с плащане на 1623,14 лв. е изцяло погасена сумата от 2240 лв.

Съгласно ТР 3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСГТК на ВКС, ако страните не са уговорили друго и длъжникът не е посочил кое задължение погасява, приложение намират правилата на чл.76, ал.1 и ал.2 ЗЗД. В случая не се установява длъжникът да е посочил кое задължение погасява. В чл.25.4 от договора е уговорен начин за погасяване на задълженията, но той не урежда настоящата хипотеза. В чл.25.4.1. се урежда реда за погасяване при няколко активни кредита, а в случая се касае за задължения по един и същи кредит. В чл.25.4.2. се урежда редът за погасяване на задължения за такси по реда на чл.76, ал.2 от ЗЗД. Този текст от ЗЗД обаче урежда поредността на погасяване на едно главно и акцесорните му задължения. Следователно, страните са уговорили погасяването по този ред на такива такси, които са акцесорни на главното задължение. В случая таксата за оценка на риска е задължение, което е главно и еднородно с главницата от 2000 лв. Този извод следва от обстоятелството, че това задължение е включено като част от главницата и на свой ред се олихвява с договорна лихва. Такъв тип задължения обаче се погасяват по реда на чл.76, ал.1 ЗЗД. Ето защо не може да се приеме, че страните са уговорили как да се погасява процесната такса. Следователно, приложение намира правилото на чл.76, ал.1 от ЗЗД. Измежду главницата и таксата първа се е погасила главницата от 2000 лв. като по-обременителна (тъй като е с по-голям размер и обременява потребителя с повече лихва). Ето защо съдът приема, че таксата от 240 лв. е платена едва с последното плащане от 5.11.2019г. Считано от тази дата, 5-годишната погасителна давност не е изтекла към датата на исковата молба – 04.09.2024г. Не може да се приеме, че таксата е погасена още със сключване на договора, макар да се финансира от кредитора, а после да се връща като главница. Уговорената такса е конструкция, предназначена да набави допълнителна печалба за кредитора без насрещна престация. Ето защо за момент на нейното плащане във връзка с 3 преценка на давността следва да се има предвид моментът на реалното й плащане от потребителя – 5.11.2019г. Искът следва да се уважи, с оглед неоснователност на възражението за погасяване по давност.

Право на разноски с оглед изхода от спора има ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника. Основателно е искането за присъждане на адвокатски хонорар при условията на чл.38 ЗА. Ответникът ще бъде осъден да плати на адв. М. сумата в размер на 400 лв. за адвокатски хонорар, тъй като възражението за прекомерност касае суми над минималните.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София – 1421, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да плати на Т. Т. А., ЕГН: **********, с адрес:

**********************************, по предявения от нея иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 240 лв., платена от Т. А. за еднократна такса за оценка на риска по Договор за кредит № **********/********** и получена от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД без основание, ведно със законната лихва от 04.09.2024г, до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023 да плати: на Т. Т. А., ЕГН: **********, сумата от 50 лв. за държавна такса; на адв. Г. М., с личен номер *************************, сумата от 400 лв. – адвокатски хонорар, на основание чл.38 от ЗА.

УКАЗВА на ответника, че може да плати горните суми по следната банкова сметка: **************************

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4