Определение № 111 от 29.02.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 111 гр. Пазарджик, 29.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Десислава Анг. Ралинова като разгледа докладваното от Десислава Анг. Ралинова Гражданско дело № 20215200100333 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.248 ГПК – за допълване на крайният съдебен акт в частта за разноските.

С определение №7/08.01.2024 г. съдът е прекратил производството по настоящото дело, образувано по исковата молба на КПКОНПИ против В. Г. Ш., с ЕГН ********** и „КАРНЕ-М“ ЕООД (н.), ЕИК 200075282, за отнемане на имущество на обща стойност 21 858 229.28 лева, поради отказ от предявения иск на основание чл. 233 ГПК.

От адв. Г. Г. М. (САК) - пълномощник на ответника В. Ш., е постъпила молба с вх. № 517/16.01.2024 г., уточнена с молба вх. № 1146/01.02.2024 г., в която се съдържа искане по реда на чл.248 ГПК - за допълване на крайният съдебен акт в частта за разноските, съставляващи адв. възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на 5000 лв. Твърди се, че в представения по делото договор за правна защита било посочено, че в случая възнаграждение на адвоката се дължи на основание чл.5, т.1 от НМРАВ, т.е, че се предоставя правна помощ на материално затруднено лице, за което му материално състояние освен това по делото действително били налице и множество доказателстваписмо на ТД НАП изх. № 1901102/13.10.2022 г. и др. Изложени са подробни съображения.

В срока по чл. 248, ал.2 ГПК е постъпил отговор вх. № 1658/16.02.2024 г. от ищеца КОНПИ, в който се излага подробно становище за неоснователност на искането. Сочи се, че в конкретната хипотеза направения отказ от иска бил обусловен като причина от постановеното ТР № 4/18.05.2023 г. по т.д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка се излага позицията, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и отказът от иска е извършен поради новонастъпили обстоятелства след подаване на ИМ - в случая постановяването на цитираното ТР на ОСГК на ВКС, то не ответника, а ищецът имал право на направените разноски. Поддържа се, че в разглежданата хипотеза причина за завеждане на иска било именно поведението на ответника с оглед привличането му в качеството на 1 обвиняем по ДП № 1/2019 г., по описа на СО при СП, пр. пр. № 2077/2018 г. по описа на Специализирана прокуратура, поради което и отговорността за разноските следвало да се понесе от него. Отделно се сочи, че претендирания размер за възнаграждението съобразно НМРАВ се полагал при едва пълно развитие на производството в съответната инстанция, докато в настоящия казус пред първа инстанция били проведени три о.с.з., последвани от спиране и прекратяване на делото, предвид отказа от иска. Развити са доводи, че липсвали данни и за реалното плащане на поискания хонорар, а отделно не бил представен и списък по чл. 80 ГПК, поради което самата молба по чл. 248 ГПК била недопустима.

При теза данни съдът намира следното :

Молбата за допълване на крайният съдебен акт в тази инстанция е подадена в законния срок от легитимирана страна, поради което искането като процесуално допустимо следва да бъде разгледано.

Съгласно разрешенията, дадени в т.8 на ТР № 6/2012 от 6.11.2013 на ОСГТК на ВКС липсата на представен списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта за разноските, като правото да се иска допълване по реда на чл.248 ГПК при своевременно направено искане в този случай не се преклудира. Така постановеното от окръжния съд прекратително определение има характер на акт по смисъла на чл.81 ГПК и съдът дължи произнасяне по искането за разноски, направено надлежно от ответника.

Такова искане действително е направено и се съдържа в депозирания по делото отговор на ИМ по повод на което съдът не се е произнесъл. Ето защо и възраженията на ищеца за недопустимост на молбата се явяват неоснователни.

Съдът намира, че молбата за допълване на определението се явява основателна.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 19.09.2022 г. с № 0183389 (стр.362), от който е видно, че в случая между ответника В. Ш. и пълномощника му адв. Г. М. не е било договорено изплащането на възнаграждение в полза на адвоката, като в договора като основание за тази договорка е посочена разпоредбата на чл.5, т.1 от НМРАВ, според която (в актуалната й редакция преди изменението й съгласно ДВ бр. 88/2022 от 04.11.2022 г.) адвокатите могат да оказват безплатна правна помощ на материално затруднени лица, т.е. договорено е било предоставяне на безплатна адв.помощ на материално затруднено лице при условията на чл. 38, ал.2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. Съгласно чл.38, ал.1 ЗАдв, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие, а правилото на чл.38, ал.2 ЗАдв регламентира, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.

В случая защитавания материален интерес на ответника В. Ш. в настоящото производство е в размер на 20 112 139, 28 лв., при което минималния хонорар съгласно НМРАВ възлиза на сумата от 235 322,83 лв. С уточняваща молба вх. № 1146/01.02.2024 г.

2 пълномощникът адв. Г. М. изрично е заявил, че претендирания от него размер на възнаграждението е 5000 лв.

Настоящия съдебен състав споделя виждането, че въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените съображения нормата на чл.38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.

Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. (Виж така и Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д.

№ 1908/2022 г., както и Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о.)

При тези данни съдът намира, че в полза на адв. М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната по делото безплатна правна помощ на ответника В. Ш., като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА във вр. с чл.5 т.1 от НМРАВ, в размер под минималния по наредбата и то именно възлизащ на сумата от 5000 лв., колкото е посочен от самия пълномощник. За определянето размера на това възнаграждение съдът взе предвид, че принципно делото се характеризира с относително висока фактическа и правна сложност, въпреки че в конкретната в хипотеза производството не е приключило с решение по същество. От друга страна според съда размерът на възнаграждението от 5000 лв., макар и под минимално предвидения по НМРАВ, се явява адекватен и пропорционален спрямо извършената работа и кореспондира на защитавания интерес на представляваното лице. Ето защо, в този смисъл на основание чл.248 ГПК във вр. с чл.38, ал.2 от ЗА, ще следва да се допълни крайният съден акт по делото, като в полза на адв М. бъде присъдено адв. възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ на ответника В. Ш. в размер на 5000 лв.

Съдът намира за неоснователни възраженията на КОНПИ, че отговорността за разноските в конкретния казус, следвало да бъде понесена от ответника предвид поставеното ТР и направения отказ от иска. Цитираната в отговора по чл. 248, ал.2 ГПК съдебна практика касае случаите когато направения отказ от иска, след образуване на делото, е бил обусловен от погасяване на претендираното вземане от длъжника.

Действително константна е съдебната практика, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящ процес поради извършено плащане от негова страна, то на ищеца се дължат разноски, дори когато последният е направил отказ от предявения иск, като в този случай ответникът не може да претендира разноски (виж така и Определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. на ВКС, І 3 г.о., Определение № 625/24.11.2015 г. по ч.т.д. № 3056/2015 г. на ВКС, І т.о.; Определение № 388/11.07.2017 г. по ч.т.д. № 831/2017 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.) . Разглеждания казус обаче е различен, тъй като дори да се приеме, че цитираното ТР на ВКС има отношение към последвалия от ищеца отказ от иска, то постановяването на тълкувателния акт на ВКС се явява обективен факт, който за разлика от погасяването на дълга на длъжника, в случая стои извън развиращите се между страните отношения. Изявлението на ищеца за десезиране на съда по реда на чл. 233 ГПК, респ. правомощието му да се разпорежда с предмета на делото, обаче се намира изцяло в неговата собствена преценка и не може да бъде обвързано единствено от постановяване на цитираното ТР, още по-малко да послужи като причина за ангажиране отговорността на ответника, поради което възражението в този смисъл се явява неоснователно.

Неоснователни са и възраженията за необходимост от представяне на доказателства за реалното плащане възнаграждението, тъй като не е било договаряно изплащането на такава при условията на чл. 38, ал.2 ЗАдв.

По приложението на чл. 77 от ГПК.

Съдът констатира служебно, че при постановяване на крайния си съдебен акт, е пропуснал да приложи разпоредбите на чл.154, ал. 3 и чл.157, ал. 2 и във вр. чл.159 от ЗОНПИ (Загл. изм. – ДВ, бр. 84 от 2023 г., в сила от 6.10.2023 г.), при които с оглед направения отказ от иска и последвалото прекратяване на делото, е следвало да възложи в тежест на ищеца дължимата ДТ за образуване на делото в размер на 874 308,77 лв.

(изчислена при заявения материален интерес от 21 857 719,28 лв.)В този смисъл определение №2833/4.10.2023г. по ч.гр.д.№3948/2023г. на ІІІ г.о. на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл.77 от ГПК, ако страната остане задължена за разноски, както в настоящата хипотеза, съдът постановява определение за принудителното им събиране. Последователна е практиката на ВКС, че дължимата, но невнесена държавна такса е финансово-правно задължение към бюджета и събирането на сумите по това задължение се извършва служебно от съда, като процесуалния ред за това е именно по реда на чл.77 от ГПК. /вж. така Определение № 521/22.11.2012 г. по ч.гр.д. № 546/2012 г., ІІ г.о., Определение № 214 от 04.10.2013 г. по т.д. № 555/2012г. І т.о.., Определение №162/ от 30.12.2008 г. по гр.д. № 4328/2008 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ Съдът установи служебно, че съгласно §6, ал.1 от Закона за противодействие на корупцията (ДВ, бр. 84/06.10.2023 г., в сила от 06.10.2023 г.) Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) се преименува на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), с ЕИК 131463734, като съгласно §6, ал.10 - задълженията на КПКОНПИ се прехвърлят на КПК и КОНПИ съответно на осъществяваните от тях функции.

По изложените съображения и на основание чл.248, ал.3 от ГПК и чл. 77 ГПК съдът, 4

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА определение №7/08.01.2024 г., с което е прекратено производството по гр.д. № 333/2021 г. по описа на ПзОС, като

ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, с ЕИК 131463734, със седалище на адрес в гр. София, пл. Света Неделя № 6, да заплати на адвокат Г. Г. М. (САК) сумата от 5000 лв. (пет хиляди лева), представляваща адв. възнаграждение за предоставена на ответника В. Г. Ш. безплатна правна помощ по делото, при условията на чл.38, ал.2 във вр. с чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв и чл.5, т.1 от НМРАВ.

ОСЪЖДА на основание чл.154, ал. 3 и чл.157, ал. 2 вр. чл. 159 от ЗОНПИ във вр. чл.77 от ГПК, Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, ЕИК 131463734, със седалище на адрес в гр. София, пл. Света Неделя № 6, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд- Пазарджик сумата от 874 308,77 лв. (осемстотин седемдесет и четири хиляди триста и осем лева и седемдесет и седем стотинки) представляваща дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5 лв. (пет лева) – държавна такса, която се дължи за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде заплатено доброволно.