Решение № 9447 от 20.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9447 гр. София, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело № 20251110149528 по описа за 2025 година

Производството е за делба във фазата на допускането .

Производството е образувано по искова молба на Г. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С...... чрез адв. И. Я., срещу Р. Г. К., ЕГН **********, Г. Н. К., ЕГН ********** и П. Н.

К., ЕГН **********, всички с адрес: гр. С...., по предявен иск за съдебна делба на недвижим имот, останал в наследство от Н. Г.ев К., на недвижим имот - Апартамент № 10 в жилищна сграда-многофамилна на ет. 2 в сграда с идентификатор *****.****.19.3, разположен в поземлен имот с идентификатор *****.****.19, с площ от 68.85 кв.м., заедно с прилежащи части към обекта: мазе № 1 с площ от 14.05 кв.м. и 3.330% идеални части от общите части на сградата. Имота е закупен с Договор от 17.06.1991г. на ОбНС Община Кремиковци.

Ищецът твърди, че между нея и ответниците е налице съсобственост върху горния имот, възникнала на база наследяване. Сочи, че съгласно удостоверение за наследници от 04.07.2025г. на СО-район Кремиковци, Н. Г.ев К., ЕГН **********, починал на 18.02.2025г. е оставил следните наследници по закон страните в настоящото производство. И тъй като не могат да постигнат спогодба за доброволно разделяне на имота молят съдът да го допусне до делба при квоти както следва:

1. Р. Г. К., ЕГН ********** – 5/8 (пет осми) идеални части;

2. Г. Н. К., ЕГН ********** – 1/8 (една осма) идеална част;

3. Г. Н. К., ЕГН ********** – 1/8 (една осма) идеална част;

4. П. Н. К., ЕГН ********** – 1/8 (една осма) идеална част.

Ответниците Р. К., Г. К. и П. К. оспорват иска.

На първо място, правят възражение по чл. 343 ГПК за оспорване на произхода на ищеца. Твърдят, че Г. Н. К. не е биологичен син на наследодателя Н. Г.ев К., въпреки че е вписан в удостоверението за наследници. Твърдят, че наследодателят е бил принуден да го припознае, но не му е баща.

На второ място, в условията на евентуалност (ако се установи произход), Р. К. прави възражение за изтекла придобивна давност в нейна полза. Твърдят, че тя е владяла имота непрекъснато и явно за себе си от момента на придобиването му (1991 г.) досега, като е демонстрирала намерение за своене спрямо съпруга си.

На трето място, Р. К. прави възражение за пълна трансформация на лични средства при придобиването на имота, както и за изключителен нейн принос в придобиването.

Предявените искове са с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС вр. чл. 341 ГПК.

1

Направени са възражения за произход, давност и по чл. 23, ал.1 СК за липса на съвместен принос.

По отношение на иска с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС вр. чл. 341 ГПК.

Предмет на настоящото производство съгласно чл. 344, ал. 1 от ГПК е да се определи между кои лица, за кои имоти и при каква част за всеки съсобственик следва да се допусне делбата.

Съгласно чл. 34, ал. 1 от Закона за собствеността, всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. В това производство всяка от страните следва да докаже следните материални и процесуални предпоставки: 1) качеството си на носител на съответна идеална част от правото на собственост върху включения в делбената маса имот на твърдяното от правно основание, в т.ч. размерът на притежавания от съделителя дял от вещта; 2) предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3) в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно - арг. чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗС.

Не се спори, а и се установява по делото от представения Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 17.06.1991 г., че процесният недвижим имот е бил собственост на наследодателя Н. Г.ев К. и ответницата Р.

Г. К..

По делото не се спори, а това се установява и от приетото като доказателство Удостоверение за граждански брак, издадено въз основа на акт № 102/11.03.1979 г., че наследодателят Н. Г.ев К. и ответницата Р. Г. К. са сключили граждански брак на 11.03.1979 г.

Безспорно е обстоятелството, че този брак е прекратен със смъртта на Н. Г.ев К., който е починал на 18.02.2025 г., видно от представеното Удостоверение за наследниц изх.

№ РКР25-УГ51-2098/04.07.2025 г. на Столична община, район Кремиковци.

Не е спорно между страните, че от съвместния брак на наследодателя и ответницата Р. К. са родени две деца, притежаващи качеството на наследници по закон – ответниците Г.

Н. К. и П. Н. К.. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 23.02.2026 г., съдът изрично е отделил като безспорно в отношенията между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответникът Г. Н. К., ЕГН **********, е биологичен син на наследодателя Н. К.. Този факт кореспондира и с приетото като писмено доказателство Удостоверение за раждане (дубликат), издадено на 23.02.2026 г. от Столична община, район Средец.

По отношение на възражението за произход.

Първият спорен въпрос, който съдът следва да разреши, тъй като обуславя материалноправната легитимация на страна в процеса и наличието на съсобственост, касае произхода на ищеца Г. Н. К. от наследодателя Н. Г.ев К.. Този преюдициален спор е надлежно въведен в предмета на доказване чрез своевременно направено от ответниците възражение по реда на чл. 343 от ГПК, обективирано с отговора на исковата молба. Чрез него се оспорва бащинството на наследодателя, удостоверено в представения акт за раждане на ищеца, като се твърди липса на биологична връзка между двамата.

В своята практика по чл. 281 ГПК от 1952 г. Върховният съд, а след 1996 г.

Върховният касационен съд константно приема, че спорът по оспорване на произход обуславя правото на съдебна делба, но делбеният съд има компетентност да го реши, само когато е въведен с възражение; не и чрез инцидентен установителен иск. Това е така, защото чл. 80, ал. 1, б. "а" ГПК от 1952 г. поставя иска по оспорване на произход в компетентност на окръжния съд, а районният съд е компетентният по делбения иск (чл. 278, ал. 1 ГПК от 1952 г) и не притежава правомощие да разглежда делата, за които законът предвижда да бъдат разглеждани от окръжен. Съдебната практика на Върховния съд, а след 1996 г. - на Върховния касационен съд в приложението на чл. 281 ГПК от 1952 г. е категорична, че делбеният съд е длъжен да се произнесе по възражението за оспорване на произход, тъй като чрез него решава преюдициален въпрос - кои са носителите (титулярите) на правото на делба. (в който смисъл РЕШЕНИЕ № 240 ОТ 28.10.2014 Г. ПО ГР. Д. № 2926/2014 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС).

По своята правна същност оспорването на произхода в настоящото производство не представлява самостоятелен конститутивен иск за гражданско състояние по смисъла на 2

Семейния кодекс, а е защитно възражение по чл. 343 от ГПК, което има единствено преюдициално значение за изхода на делбата. За разлика от самостоятелния иск за оспорване на произход, при който решението формира сила на пресъдено нещо (СПН) и променя гражданското състояние на лицето „erga omnes“, произнасянето на съда по възражението по чл. 343 ГПК се извършва само в мотивите на съдебното решение и обвързва страните единствено досежно легитимацията им като съсобственици в конкретния делбен процес.

Именно поради тази ограничена цел – да се установи действителният кръг на наследниците, които имат право да участват в разпределението на конкретното имущество – за заявеното чрез възражение оспорване в делбата не се прилагат строгите ограничения на чл. 62 и чл. 63 от Семейния кодекс относно кръга на легитимираните лица и кратките преклузивни срокове за предявяване на иск. Това възражение може да се релевира от всеки съделител срещу друг съделител, като съдът формира своите изводи въз основа на всички допустими доказателствени средства.

По отношение на така въведения преюдициален спор за произход, съдът е разпределил доказателствената тежест в съответствие с общите правила на процеса, като изрично е указал на ответниците, че носят тежестта да проведат пълно и главно доказване на фактите, от които черпят изгодни за себе си правни последици. Тъй като се позовават на липсата на биологична връзка между наследодателя и ищеца Г. Н. К., за да изключат последния от кръга на наследниците, в тяхна тежест е да оборят доказателствената сила на представеното официално удостоверение за раждане и да установят по несъмнен начин, че Н. Г.ев К. не е биологичен баща на ищеца.

С оглед изясняване на преюдициалния спор за произход, по делото е назначена и изготвена ДНК експертиза от вещото лице д-р М. И. К., вещо лице към лаборатория „Проген“ ООД. Заключението е представено своевременно и не е оспорено от страните, като съдът го намира за пълно, обективно и изготвено съобразно изискванията на закона и методиката за генетичен анализ.

Вещото лице е приложило валидирана методика за определяне на ДНК профил по Ухромозома чрез комбинация от 27 генетични маркера. У-хромозомата е избрана като обект на изследване, тъй като тя се унаследява без промени от баща към неговите биологични синове. При изследване на две лица от мъжки пол, произхождащи от един и същ бащин род, профилите по У-хромозома следва да бъдат идентични, като се допуска само едно несъответствие поради възможна мутация.

При изследването на биологичен материал (епителни клетки от устната кухина) от ищеца Г. Н. К. и ответника Г. Н. К., са анализирани 27 генетични локуса. Видно от приложената към експертизата таблица, при повечето от изследваните маркери (като DYS576, DYS635, DYS627, DYS458, DYS19, DYS448, DYS456, DYS390, DYS518, DYS437,

DYS385 a/b, DYS449, DYS481, DYS387S1 a/b, DYS533) се установяват съществени и многобройни различия в алелните стойности между двете изследвани лица.

Констатацията на вещото лице е категорична - поради наличието на множество различия в генетичните профили, е изключена възможността двете изследвани лица да произхождат от един и същ бащин род. Експертизата изрично посочва, че различните ДНК профили по У-хромозома на ищеца Г. Н. К. и на ответника Г. Н. К. доказват, че те не споделят общ биологичен баща, нито произхождат от един и същ бащин род.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в неговата цялост, тъй като същото е мотивирано, почива на съвременни научни методи и съответства на останалите събрани по делото доказателства, установяващи биологичната липса на връзка между ищеца и наследодателя Н. Г.ев К..

Предвид категоричния извод на вещото лице, че ищецът Г. Н. К. не е биологичен потомък на наследодателя Н. Г.ев К., съдът приема за установено, че ищецът не притежава качеството „наследник по закон“ на починалия. Липсата на биологична връзка между тях елиминира изначалното правно основание, на което ищецът претендира за придобиване на права върху процесния имот по наследство. След като ищецът не е наследник, той не се легитимира и като съсобственик на процесния недвижим имот. Поради липсата на материалноправна легитимация за участие в съсобствеността, съдът намира предявения от него иск за съдебна делба за изцяло неоснователен и същият следва да бъде отхвърлен, ведно с всички произтичащи от това последици.

Съдът намира за необходимо да отбележи, че оспорването на истинността на представените Удостоверение за раждане и Удостоверение за наследници е безпредметно.

Следва да се има предвид, че тези официални документи са съставени въз основа на 3 законовата презумпция за бащинство по чл. 61 от Семейния кодекс (за дете, родено по време на брака или до 300 дни след неговото прекратяване), която е законоустановено предположение, а не констатация за биологичен факт. В настоящото производство по делба, където въпросът за произхода се разглежда преюдициално по реда на чл. 343 от ГПК, а не чрез иск за гражданско състояние по Семейния кодекс. Без значение за настоящото производство е дали оспорените документи са автентични (т.е. издадени по надлежния ред от съответния орган), тъй като те се ползват с материална доказателствена сила единствено относно факта на извършеното вписване в регистрите, но не и относно съответствието на това вписване с биологичната реалност. След като веднъж тази презумпция е оборена от категоричното заключение на ДНК експертизата, разглеждането на въпроса за автентичността на самите хартиени носители се явява ирелевантно, тъй като правният извод за липса на наследствена връзка между страните остава непроменен.