Решение № 1238 от 17.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1238 гр. Пловдив, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330115845 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от Я. Я. Г. ЕГН ********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ***, сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и иск за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство № ***, сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание.

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 400 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 48,26 %. Твърди се, че на основание чл. 4, ал.1 от Договора ищцата следвала да представи в тридневен срок едно от следните обезпечения – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – поръчител. В изпълнение на задължението ищецът сключил с втория ответник – Файненшъл България ЕООД, договор за поръчителство по силата на чл. 3, ал.1 от който ищцата следвало да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 165.28 лева. Излага твърдения, че договорът за заем е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушени разпоредби на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на 1 законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за дружеството – поръчител. Досежно договора за предоставяне на поръчителство 4609066/05.10.2022 год., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен поради липса на основание, доколкото длъжникът не получава престация. Отделно от изложеното, посоченият договор бил единствено в интерес на кредитора, подари което клаузите в същия били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Излагат се възражения за нередовност на исковата молба. Излагат съображения и за недопустимост на исковата претенция, поради съединяването на установителен с осъдителен иск.При условията на евентуалност, ако съдът приеме искът за допустим, се навеждат доводи за неговата неоснователност. Посочва се, че размерът на лихвения процент не противоречи на добрите нрави, доколкото възнаградителната лихва представлява цената на предоставената услуга и същата не следва да бъде обвързвана с размера на законната лихва. Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва преди сключването на договора и същият се съгласил с него. Според ответника липсвало нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 и 11 от ЗПК, доколкото в ГПР не следвало да се включва възнаграждение по сделката за поръчителство. Начинът на формиране на същия бил ясно посочен, като съответствал на формулата, регламентирана в Приложение № 1 към ЗПК. Договорът за поръчителство обективирал отделно облигационно правоотношение, поради което възнаграждението за същото не следвало да бъде включвано в ГПР. Съобразно ЗПК последният следвало да се изчислява към момента на сключване на договора, а вземането по договора за поръчителство възниквало впоследствие и единствено при условие, че потребителят е в невъзможност да представи останалите обезпечения. Неоснователни били и възраженията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция, доколкото именно договорът за паричен заем се явява основанието за сключване на договора за поръчителство. Същият не противоречал на добрите нрави.

Поради изложеното моли предявените срещу ответника искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В указания срок е постъпил и отговор на искова молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който се застъпва становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск по съображения, идентични с изложените от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Посочва се, че ответникът е финансова институция с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Предвид изложеното и същото следвало да получава възнаграждение по всяка сделка, която сключва. С оглед изпълнението на задължението на ищеца към другия ответник по договора за 2 паричен заем, същият е сключил договора за поръчителство, поради което последният не бил лишен от основание. Същият не противоречал и на добрите нрави.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1129 от 26.01.2025 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата и Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за кредит с № *** със заемна сума от 400 лева, ГПР 48,26 % и ГЛП – 40%, както и че в ГПР не е включен като разход възнаграждението за поръчителство по Договор за поръчителство ***.

Както и че между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за поръчителство № ***.

Съгласно чл. 4 от Договора за паричен заем с № *** /л.4-6/, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и като осигури поръчител, чрез представяне на гаранционна сделка с одобрен от заемодателя поръчител.

Представен по делото е и Договор за предоставяне на гаранция № ***, сключен между Я. Г. и „Файненшъл България“ ЕООД /л.7-9/, с който дружеството се е задължило срещу възнаграждение от 165.28 лева да стане поръчител по Договор за паричен заем № ***. Уговорено е, че възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията.

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора за гаранция, ако поръчителят изпълни задълженията по договора за заем, то същият има право да поиска от потребителя/заемателя да му възстанови платена за погасяване на задълженията по кредита сума.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца Я. Г. и „Изи Асет Мениджмънт” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което Г. е имала качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този договор между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***. И при двата договора Г., в качеството му на потребител, се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД. Предвид изложеното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, като в тази насока се отчете следното:

Двата договора – за кредит и за поръчителство, са неразривно свързани, доколкото вторият обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение – последното се явява негово основание. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се 3 осъществява едновременно и същите се превеждат само на едно от дружествата – заемодателя „Изи Асет Мениджмънт” АД, като възнаграждението за поръчителя не е включен като разход по договора за паричен заем. При това положение съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил отчетен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. С процесния договор за паричен заем (чл. 4 от същия) длъжникът е задължен да предостави едно от три възможни обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. В тази насока, доколкото възможна санкция за неизпълнение на договорно задължение е прекратяване на договора – арг. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то съдът намира, че предоставянето на едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на договора.

Следователно разходите по обезпечението е трябвало да се включат в ГПР по кредита, предвид и че процесният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани със заемния договор. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер на 400 лева, защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство от 165.28 лева), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

С оглед на гореизложеното за нищожен се намира и Договор за предоставяне на гаранция № ***, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид нищожността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е сключен. В случая липсва необходимостта от възникване на правоотношението по договора за поръчителство. Последният е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото сключване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника отговорността за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5 от Договора). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация на една от страните по договора – поръчителя, 4 поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание за неговото сключване.

С оглед на горното исковете се намират за основателни и като такива ще се уважат.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед представения списък по чл. 80 ГПК. В негова полза следва да се присъди сумата от 100 лева, платени разноски за държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Р. Р., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Р., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.