Определение № 14119 от 30.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14119 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20251100513606 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.413, ал.1 ГПК във връзка с чл.274 – чл.278 ГПК.

Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с рег.№ 4701/13.02.2025 г., издадена по ч.гр.д.№ 6 399/2025 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав е разпоредено длъжникът „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 да заплати на П.К.И., ЕГН ********** сумата от 217,70 лева, представляваща получена без основание сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем № 883338 от 24.06.2023 г., прогласен за нищожен с решение по гр.д.№ 933/10.12.2023 г. по гр.д.№ 1825/2024 г. по описа на РС гр.Хасково, видно със законната лихва от 03.02.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 45,30 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 31.07.2023 г. до 02.02.2025 г., както и сумата 415,00 лева разноски по делото, от които 25,00 лева – държавна такса и 390,00 лева – адвокатско възнаграждение.

Срещу издадената заповед в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение е постъпила частна жалба от длъжника „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 – вх.№ 121647 от 07.04.2025 г. Навеждат са доводи, че делото е заведено при условията на злоупотреба с право – заявителят е упражнил процесуалните си права в условията на извършена злоупотреба с права по смисъла на чл.3 ГПК. Сочи се, че заявителят не е предприел действия за уреждане доброволно на отношенията между страните, а длъжникът по никакъв начин не е дал повод за завеждане на настоящото производство и не е отказвал да плати доброволно, но е получил възможност да извърши плащане по извънсъдебен начин; че съгласно практиката на СЕС основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределението на разноските по дела, е именно: добросъвестното упражняване на права от страна на потребителя /решение от 13.07.2023 г. по дело С-35/2022 г. на СЕС, решение от 21.03.2024 г. по дело С-417/2022 г. на СЕС/. Поддържа се и че в предходно исково производство ищецът е предявил единствено установителен иск, вместо да защити найпълно интереса си в едно производство, а вместо това е образувал последователно две дела с очевидната цел да генерира допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение в тежест на ответната страна, като се твърди и че отделно от това П.К.И. е образувала 10 искови производство, с които се оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са договорили в сключените между тях 10 договора, независимо че ищецът може да получи защита в рамките на едно производство; че това представлява очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност, за чието съобразяване съдът е длъжен да следи служебно, като при установяване на несъобразено с това правило е длъжен да преустанови тези действия, съставляващи злоупотреба с права.

Моли въззивния съд да отмени издадената заповед за изпълнение в частта за 1 разноските за адвокатско възнаграждение. При условията на евентуалност – в случай че съдът прецени, че следва да бъдат присъдени разноски в полза на заявителя, моли адвокатското възнаграждение да бъде намалено до 50,00 лева.

В депозирания писмен отговор в срока по чл.275, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба – П.К.И. е оспорила същата като са инвокирала доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и за правилност и законосъобразност на атакувания акт.

Релевира аргументи за липсата на хипотезата на чл.3 от ГПК по отношение на заявителя, а че е налице такава в поведението на дружеството-жалбоподател в гражданския оборот, които предлага на потребителите бланкови, предварително изготвени договори, съдържащи неравноправни клаузи, които нарушават добрите нрави. Отразено е и че заявителят има право на разноски по воденето на делото; че СРС се е съобразил с практиката на СЕС, обективирана с решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. и решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16; че дружеството не е пожелало да бъде сключено извънсъдебно споразумение или съдебна спогодба, за да намали тежестта на разноските, а с процесуалното си поведение съобразно изхода на спора би следвало да очаква заплащането на разноски и то по всеки един отделен иск. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Съдът като взе предвид становищата на страните, изискванията на закона и приложените по делото доказателства, намира за установено следното:

В нормата на чл.413, ал.1 ГПК е предвидено, че заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските.

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол валиден съдебен акт, от легитимирано лице в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е и основателна.

Съгласно общата разпоредба на чл.3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Независимо, че съобразно изхода от разглеждането на заповедното производство заявителят има право на сторените разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.1 ГПК, настоящата инстанция намира, че такива не следва да му бъдат присъждани.

По отношение на така заявеното искане въззивният съд счита, че в дадения казус е налице очевидна злоупотреба с процесуални права от страна на заявителката П.К.И., тъй като процесуалното й поведение не е насочено само и единствено към защита на субективни права на същата, а преди всичко се цели да бъде увредено ответното дружество. За да обоснове този си извод съдът взе предвид следното:

Безспорно е установено в производството, че П.И. е образувала две отделни производства – исково и заповедно, касаещи едно и също вземане, неголямо по размер, основаващи се на едни и същи общи юридически факти, вместо да осъществи защита си във връзка с недействителността на клаузата за неустойка и връщането на стойността на същата в едно производство. От съдържанието на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК се констатира, че паричното вземане – предмет на това искане, е основано изцяло на влязлото в сила решение, постановено по първото, образувано от г-жа Иванова производство по гр.д.№ 1825/2024 г. по описа на РС – Хасково, с което клаузата за неустойка, уговорена в сключения между страните договор за паричен заем № 883338 от 24.06.2023 г., е прогласена за нищожна, предвид което в заповедното производство от процесуалния й представител реално не е осъществена никаква защита по същество.

От друга страна, претендираното от П.И. за присъждане адвокатско възнаграждение в заповедното производство от 390,00 лева е значително, като същото надвишава с повече от 1/3 общия размер на дълга /на заявените вземания/ от 262,70 лева, което възнаграждение заедно с хонорара от исковото производство съществено утежнява положението на ответника, като му вменява в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняване на правото на кредитополучателя в едно производство.

Предвид горното решаващият състав на СГС приема, че визираното поведение на тази страна противоречи на принципа на добросъвестност и представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК. Това поведение цели генерирането на адвокатски хонорари на стойност, многократно надвишаваща размера на дълга, и възлагането на допълнителна финансова тежест в патримониума на ответника. Този целен резултат, който заявителят реализира със законни средства, е недопустим и противоправен, тъй като с него се нарушава основен правен принцип и забраната да не се вреди другиму, последиците от които биха били неоснователно обогатяване на тази страна за сметка на ответника и непозволено увреждане на последния. Недопускането на злоупотреба с права 2 изрично е предвидено и с нормата на чл.57, ал.2 от Конституцията на Република България, за чието приложение е ирелевантен видът на съответните права. При наличието на хипотезата на чл.3 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение за заповедното производство следва да останат в тежест на заявителя.

С оглед изложеното заповед за изпълнение по чл.410 ГПК като незаконосъобразна следва да бъде отменено в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.

Водените дела между страните относно други, подписани между тях договори за предоставяне на парични заеми, са ирелевантни към предмета на настоящото производство.

Воден от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с рег.№ 4701/13.02.2025 г., издадена по ч.гр.д.№ 6 399/2025 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав в частта, в която е разпоредено длъжникът „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 да заплати на П.К.И., ЕГН ********** сумата 390,00 лева – адвокатско възнаграждение и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявлението на П.К.И., ЕГН ********** с вх.№ 36763/03.02.2025 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 6 399/2025 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав за сумата 390,00 лева – адвокатско възнаграждение като неоснователно.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3