Решение № 495 от 11.01.2025, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 495 гр. Пазарджик, 31.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Петя Кр. Борисова като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20245200500644 по описа за 2024 година

Производството е въззивно, по реда на чл.258 от ГПК.

С Решение №338/17.06.2024г., постановено по гр.д.№663/2024г. по описа на РС- Пещера е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 от ГПК, по отношение на М. К. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.„Николай Лилиев“ №34, ет.3, ап.14, че ищецът П. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр.Пещера, *** е собственик на следния недвижим имот:

Самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пещера, одобрени със Заповед № РД-18-14/20.06.2014г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект е от 14.06.2023г., с адрес на имота: гр.Пещера, ***, ет.1, който самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор ***, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, с площ от 60,30кв.м, с прилежащи части: изба с площ от 54,42кв.м и площадка пред търговския обект с площ от 39,40кв.м., при съседни 1 самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, под обекта: няма и над обекта: няма, на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от 16.10.2012г.

Отхвърлен е предявения от М. К. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ***, ет.3, ап.14 против П. К. В., ЕГН

**********, с адрес: гр. Пещера, ***, насрещен положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на П. К. В., че ищцата М. К. С. е собственик на следния недвижим имот: 1/4 ид.част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пещера, одобрени със Заповед № РД-18- 14/20.06.2014г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект е от 14.06.2023г., с адрес на имота: гр.Пещера, ул.„Н.Л.“ №3, ет.1, който самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор ***, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, с площ от 60,30кв.м., с прилежащи части: изба с площ от 54,42кв.м. и площадка пред търговския обект с площ от 39,40кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, под обекта: няма и над обекта: няма.

Осъдена е М. К. С., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.„Николай Лилиев“ №34, ет.3, ап.14, да заплати на П. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр.Пещера, ***, сумата в общ размер на 560лв.- разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от страна на М. К. С., чрез пълномощника му адв.М. М. в неговата цялост. В тази насока се приема, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която се признава за установено спрямо Въззивницата, че Въззиваемият е собственик на Имота по давностно владение за 3/4 ид.части от последния, както и, че е изцяло неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

По отношение на главния иск се приема, че процесният такъв е заведен, на основание чл.124, ал.1 от ГПК от П. В., като той е частично недопустим, а именно в частта, касаеща установяването със сила на присъдено нещо на 2 право на собственост на Въззиваемия върху 3/4ид.части от съсобствеността в процесния имот. В тази насока се оспорва заключението на първоинстанционния съд в противния смисъл.

Визира се, че ответницата по главния иск твърди, че сама притежава 1/4ид.части от съсобствеността в Имота, израз на която претенция е и заведеният насрещен иск /НИ/. Следователно, Въззиваемият има правен интерес да установи в отношенията си с Въззивницата, че притежава именно тези 1/4ид.части от съсобствеността. Това е така, доколкото правният интерес на Въззиваемия да обвърже М. С. със сила на присъдено нещо се свежда само до установяването, че той, а не тя е собственик на тези 1/4ид.части (което по същество се оспорва), които тя твърди, че притежава. Въззиваемият изрично признава в отговора на исковата молба /ОНИМ/, че към 15.10.2012г. М. С. е собственик на 1/4ид.части от съсобствеността в процесния имот. Не се излагат твърдения, нито в ИМ, нито в ОНИМ, М. С. да е претендирала спрямо П. В., че е собственик на целия процесен имот или да е застрашавала твърдяното от него владение (което изрично се оспорва) с противопоставими права, надхвърлящи 1/4ид.части от Имота.

Предвид това се приема, че П. В. няма правен интерес да предяви положителен установителен иск за останалите 3/4ид.части от процесния имот.

Сочи се, че всъщност, по отношение на останалите 3/4ид.части от съсобствеността в Имота, същият ищец- П. В. е завел самостоятелен иск, еквивалентен на процесния, срещу наследниците на Т.Л. и М. С.- съответно, З.Т.Л., Д.Т.Л.- Б. и С.И. Д., който към настоящия момент е висящ пред PCПещера по гр.д.№893/2023г., което обстоятелство е служебно известно на първоинстанционния съд.

Визира се, че именно в рамките на посочения спор ще се установява, дали П. В. е изключителен собственик на тези 3/4ид.части от собствеността в имота.

Твърди се, че въпреки изрично искане до PC- Пещера е отказано от последния да обедини двете посочени дела за общо разглеждане макар процесуалните предпоставки за това да бяха изпълнени.

Ето защо се счита, че решението в частта, с която признава за установено спрямо М. С., че П. В. е собственик на останалите 3/4ид.части от собствеността (т.е. извън 1/4, претендирани от М. С. с НИ, че са нейна 3 изключителна собственост) е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Твърди се, че главният иск е неоснователен и недоказан в неговата цялост, независимо от извода относно частичната недопустимост на главния иск, заведен от В..

Визира се, че с решението е прието за установено спрямо Въззивницата, че П. В. е придобил правото на собственост върху Имота в качеството си на недобросъвестен владелец въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност.

Приема се, че този извод е неправилен и необоснован, доколкото е установено, че по делото е безспорно, че въззиваемият е придобил фактическата власт върху имота по силата на предварителен договор, но ищецът по този иск не е доказал надлежно по делото да е демонстрирал явно пред собствениците- бъдещи продавачи в който и да е момент, че започва да „свои“ имота, т.е. да го държи за себе си, а не за тях, като противоположният извод на съда противоречи на закона, както в тълкуван е практика на ВКС и е необоснован.

Сочи се, че независимо от горното, от месец март 2013г. (но най- късно от месец март 2015г.), между Въззиваемия и М. С. заедно с останалите съсобственици е налице наемно правоотношение относно имота, което е продължило да действа и до датата на завеждане на ИМ и приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд (и продължава и до днес), т.е. най- късно в посочения момент на сключване на договора за наем.

Твърди се, че Въззиваемият се е трансформирал в държател на имота (ако се приеме, че преди това е бил владелец, което иначе се оспорва).

Противният извод на съда е резултат от избирателното и незадълбочено обсъждане и анализиране на представените и събрани в хода на делото писмени доказателства и неправилно кредитиране на противоречиви свидетелски показания, включително нарушаване на задължението за отчитане на възможна заинтересованост на свидетелите, съгласно изискването на чл.172 от ГПК. Приема се в тази връзка съдът, че съдът не е обсъдил възраженията на Въззивницата, релевирани в първоинстанционното производство.

Относно неправилността на решението се твърди, че Въззиваемият не е придобил качеството на „владелец“, изключително по силата на 4

Предварителния договор. Неправилно е приложен чл.70, ал.3 от ЗС.

Изразява се несъгласие с изводът на РС, че в полза на П. В. е започнала да тече придобивна давност, считано от получаването на фактическата власт върху имота, като това е резултат от неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.68 и сл., в т.ч. чл.70, ал.3 от Закона за собствеността.

На база тези изведени аргументи се приема, че изводът на PC, че с получаване на държането върху имота, съгласно уговорките в Предварителния договор П. В. е придобил автоматично качеството на недобросъвестен владелец на Имота и в резултат- той се ползва от придобивна давност от този момент, противоречи на закона и е необоснован.

Приема се, че цитираната от PC съдебна практика в подкрепа на този извод е неправилна и не следва да бъде поддържана.

Сочи се, че са налице съдебни актове на ВКС в противоположния смисъл, които считаме за правилни и приложими в настоящата хипотеза.

Цитира се Решение №1181 от 6.03.2009г. по гр.д.№6470/2007г. на ВКС, IVг.о.

Счита се, че противоречи на житейската логика тълкуване, според което дадено лице признава, че не е собственик на вещ, поради което именно желае и поема задължение да я придобие в определен бъдещ момент, но едновременно с това лицето държи вещта като своя собствена, а не като такава на и за собствениците, към което се е задължило да я придобие. От това се приема, че личи абсурдността на тълкуването, предложено от PC, защото приемайки, че фактическата власт, упражнявана на основание предварителен договор е ipsu jure владение е тесния смисъл на чл.68, ал.1 от ЗС, това тълкуване прави неприложима възможността за оборване на презумпцията по чл. 69 от ЗС и на практика означава създаване на правна фикция, че всяко упражняване на власт по предварителен договор е владение за себе си.

Сочи се, че законодателят не е предвидил изрично такава последица при предаването на властта върху вещ по предварителен договор- нито в чл.70. ал.3, нито в друга разпоредба на ЗС. Извеждането на фикция по тълкувателен път не е допустимо.

Приема се за неправилен и постановен в нарушение на ЗС и правилата на нормалната житейска логика извода в обжалваното решение, че доколкото страните не оспорват, че имотът е бил фактически предаден на П. В. след 5 сключване на Предварителния договор и макар Въззиваемият да признава, че към посочения момент Въззиваемият е държал имота именно поради намерението да го придобие в бъдеще, съгласно условията на Предварителния договор, то в полза на П. В. от този момент била започнала да тече придобивна давност, която е продължила да тече по време на действие на Предварителния договор.

Твърди се, че въззиваемият не е доказал да е демонстрирал явно владение върху имота спрямо М. С.

Твърди се, че освен неправилен, изводът в решението, че в полза на П. В. е започнала да тече придобивна давност, считано от 16.10.2012г. е необоснован и вътрешно противоречив. От една страна, съдът приема, че спрямо Въззиваемия в качеството му на страна по Предварителния договор „не е необходимо да бъде демонстрирана промЯ. в намерението за своене спрямо собственика“, а от друга- че се изисквало „упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно“.

В тази насока се сочи, че съгласно становището, изразено в трайната съдебна практика, владението е явно, когато то „не се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя“, т.е. трябва собственикът да е могъл да узнае за него. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани. Посоченото изискване трябва да се прилага съобразно конкретните обстоятелства, за да гарантира спазване на този принцип за справедливост.

Твърди се, че в случая, доколкото съсобствениците сами са предали фактическата власт на П. В., не е достатъчно да се установи, че той е упражнявал тази власт без тяхното противопоставяне. Освен това, не е спорно, че никой от Съсобствениците не е пребивавал в гр.Пещера в процесния период. Съответно, за да се установи надлежно упражнявано явно владение спрямо съсобствениците е необходимо да се установи, че те са знаели, че П. В. не държи имота за тях и не са се противопоставили.