Разпореждане № 2713 от 27.03.2026, Районен съд - Добрич

РАЗПОРЕЖДАНЕ гр.Добрич

РАЙОНЕН СЪД ДОБРИЧ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII

СЪСТАВ, в закрито заседание проведено на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАДЯ Г. СЛАВОВА като разгледа докладваното от съдията гр.дело №20263230101449 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 и сл. от ГПК срещу длъжника С. В. С., ЕГН **********, настоящ адрес **********, да заплати на кредитора Изи Финанс ЕООД, ЕИК 201196810, настоящ адрес **********, сумите: 572,65 EUR (петстотин седемдесет и две евро и 65 цента), представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 19.03.2026г. до окончателното изплащане на вземането, 29,54 EUR (двадесет и девет евро и 54 цента), представляваща договорна лихва за периода от 31.08.2025г. до 27.02.2026г., 354,00 EUR (триста петдесет и четири евро), представляваща такса - Размерът на ГПР при включени договорна лихва и такса ангажимент е 61.81%, като към момента на сключването таванът по данни от БНБ е 62,95%. Със заявлението се претендира присъждане и на направените в производството разноски за заплатена държавна такса в размер на 16,25 EUR и юрисконсултско възнаграждение в размер на 76,69 EUR.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит №****** от 04.03.2025г., сключен между Изи Финанс ЕООД и посочения длъжник, представен към заявлението.

След дадени от съда указания за отстраняване на допуснати нередовности, заявителят уточнява, че сумите се претендират за дължими поради обявена от заявителя предсрочна изискуемост на договора.

Обявяването е станало с изпращане на електронно съобщение до посочения от длъжника в договора за кредит имейл адрес, на датата на неговото получаване – 19.03.2026 г.

Уточнява още, че договорната лихва е дължима при фиксиран годишен лихвен процент в размер на – 11.68%. За сключване на договора при фиксиран годишен лихвен процент потребителят заплаща такса “Ангажимент” в размер на 48.66% от размера на главницата. Процентът на таксата се определя от периода на кредита. Таксата е дължима в цялост към датата на усвояване на кредита. С цел финансово облекчение нейният размер се разпределя на равни части по погасителните вноски.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, намира същото за неоснователно, предвид следите съображения:

Съгласно §13, т.1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по договор с търговец и действа извън рамките на своята 1 професионална дейност.

В настоящия случай от доказателствата по делото и най-вече от приложения към заявлението договор е видно, че лицето, за което се твърди, че е длъжник, в договорните си правоотношения със заявителя има качеството на потребител и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител", приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявителят може да иска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районния съд. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни разпоредби на ЗПК.

При преценка на действителността на договора, приложен по делото съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, настоящият съдебен състав е длъжен да направи проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр., който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея - вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз - напр. т. 55 - 56 от Решение от 09.11.2016г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a. s.

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит №****** от 04.03.2025г., Изи Финанс ЕООД е предоставило на длъжника кредит в размер на 1400 лв., със срок на погасяване на кредита 900 дни от датата на подписване на кредита и краен срок на издължаване на същия – 21.08.2027г., при фиксиран годишен лихвен процент – 11.68 % и ГПР – 61,81%. Посочено е още, че за сключване на договора при фиксиран годишен лихвен процент потребителят заплаща такса “Ангажимент” в размер на 48.66% от размера на главницата, като в договора е посочено, че това се равнява на сума в размер на 865,20 лева, като именно тази стойност е взета предвид и в погасителния план в договора. Таксата е дължима в цялост към датата на усвояване на кредита. С цел финансово облекчение нейният размер се разпределя на равни части по погасителните вноски. По отношение на посочения размер на ГПР е указано, че в стойността на същия е взета предвид и дължимата от потребителя такса „Ангажимент“. В чл. 6, т. 3, изр. последно от договора е предвидено, че „В случаите на отказ от договора Кредитора има право да получи цялата такса ангажимент от Потребителя, доколкото основанието за нейното налагане се е проявила с факта на сключване на договора и не зависи от последващи действия на Потребителя“.

Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен 2 ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.

В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл.

22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана както в исковото, така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.

Съдът намира, че посоченият в договора ГПР от 61,81% е грешно посочен и заблуждава кредитополучателя-потребител. Това е така, тъй като предвидената в договора такса „Ангажимент“, макар и посочена в договора в размер на 48,66%, в действителност съставлява 61,80% от стойността на главницата в размер на 1400 лева, видно от посочената нейна числова равностойност, а именно сума в размер на 865,20 лева. Погрешното посочване на размера на тази такса води и до натрупване на грешка при изчисляването на размера на ГПР и неговото грешно обявяване. Самият заявител е посочил, че стойността на тази компонента е взета предвид и включена при изчисляването на размера на ГПР, като при правилното отразяване на нейния размер ще доведе до размер на ГПР от не по-малко от 73,48% (11,68%+61,80%).

В настоящият случай е налице съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е налице не 3 само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.

Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Това сочи, че исканията за заплащане на сумите извън главницата противоречи на закона, т.к. съгл. чл. 23 от ЗПК се дължи връщане на чистата стойност на кредита.

В настоящият случай обаче, съдът не може да присъди дори и чистата стойност на главницата, доколкото и в нейното съдържание се включват суми, за който съществува обоснована вероятност за нищожност, а видно от подаденото заявление е, че се претендира не изцяло незаплатена главница – т.е. налице са и погашения по договора в неизвестен за съда размер. Видно от чл. 2, ал. 2 от договора е, че с част от „предоставената“ главница в размер на 1400 лева длъжникът всъщност погасява задължения, произтичащи от предходен договор за предоставяне на кредит със същия кредитор, а именно: договор №***** от 25.02.2025г., а отношенията се уреждат при следните условия и ред: с предоставената нова заемна сума от сума 1400 лева потребителят погасява непогасените задължения, произтичащи от предходния договор за предоставяне на кредит между същите страни, като размерът на тези заварени задължения към момента на сключване на процесния договор е, както следва: Главница: 500 лв., Лихва: 2.4 лв., Такси: 29.2 лв., или сума в общ размер на 531.6 лв.

Изправени сме пред хипотеза на договор за кредит с потребител, който се сключва за погасяване на предходни задължения по договор за кредит с потребител, т.е. за да е в състояние да се произнесе по същество на искането по подаденото заявление, предвид наличието на императивни правни норми в сферата потребителската закрила, съдът следва да обследва и анализира и предходния договор за кредит на длъжника и да вземе становище за съответствието му със закона и добрите нрави. Такъв анализ и оценка в настоящото производство е невъзможен, доколкото за заявителя не съществува законово задължение за представяне на посочения предходен договор №***** от 25.02.2025г., който по своята природа е отделно кредитно правоотношение, но в контекста на гореизложеното неговата законосъобразност се явява преюдициален въпрос по отношение основателността на настоящото заявление.