Решение № 1297 от 20.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1297 гр. Пловдив, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330118901 по описа за 2024 година за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от С. Р. Ш., ЕГН **********, с адрес в *****************************, против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 322,92 лв., представляваща платена без основание сума по Договор за кредит № *****/04.01.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.11.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 300 лв., при ГЛП 40,99%, при ГПР 49,66% за срок от 30 дни и общо дължима сума 1 612 лв. Сочи се, че било договорено заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 268,20 лв.

Ищецът излага, че е изплатил кредита на 09.02.2023 г. с платежно нареждане по Изипей на стойност 1 622,92 лв. Счита се, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна на основание противоречие с добрите нрави, като размерът й надвишава с три пъти размера на законната лихва /към 2023г/ по необезпечени кредити, от което следва извод за противоречие на договора със закона, както и за накърняване на добрите нрави.

Поддържа се, че таксата за бързо разглеждане е нищожна поради заобикаляне на императивни разпоредби на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Уточнява се, че допълнителната услуга по процесния договор за кредит по своето естество е част от възнаграждението за предоставения заем и следва да бъде включена в ГПР по договора.

Навеждат се твърдения, че целият договор е недействителен на 1 основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, понеже ГПР не отговаря на действителния, тъй като определеното в договора възнаграждение за такса за бързо разглеждане представлява скрито оскъпяване, с което оскъпяването надхвърля 50 % и с това нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК и прави клаузата за ГПР нищожна.

Отправено е искане за присъждане на разноски и за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Не оспорва сключването на договора, като сочи, че са начислени договорна лихва в размер на 43.80 лева и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 268.20 лева. Признава, че на 09.02.2023 г. ищецът е погасил изцяло задължението си по Договор за кредит № ***** / 04.01.2023г., като е внесъл по сметка на дружеството сума в размер на 1622.92 лева, разпределена по пера, както следва: главница 1300 лева, договорна лихва 43.80 лева, такса за заявена и използвана допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане - 268.20 лева, наказателна лихва за забава, начислена за периода след настъпване на падежната дата - 10.92 лева.

Ответникът оспорва нищожността на договора и на клаузите в него.

Твърди, че единственият елемент разход, който кредиторът използва при формиране на ГПР е договорната лихва.

Отправя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, като моли да бъде определено под минимума по Наредба № 1/2004 г., както и възражения изобщо да не се присъжда поради злоупотреба с права.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже, че е заплатил търсената сума въз основа на сключения потребителски договор, а в тежест на ответника е разпределено да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на процесната сума.

Като безспорно между страните съдът е отделил следните факти и обстоятелства: сключения между страните Договор за кредит № *****/04.01.2023 г.; ищецът е заплатил 1 622.92 лв. по договора в полза на ответника; в ГПР по договора се включва само договорната лихва.

Установява се, че с договора за кредит ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 300 лв., при ГЛП 40,99%, при ГПР 49,66% за срок от 30 дни и общо дължима сума 1 612 лв. Ищецът не оспорва получаването на заемните средства. Договорено е заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 268,20 лв.

От представените по делото доказателства се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за такса за бързо разглеждане в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно 2 клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на договора по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява основателна.

На първо място, таксата за експресно разглеждане по договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита таксата следва да бъде включена в ГПР. Макар и да няма яснота за това какви компонентни са включени в ГПР, то признанието на ответника, че таксата не е включена в ГПР, както и самият размер на таксата спрямо размера на кредита и договорната лихва, са достатъчни, за да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не е действително прилагания. Признанието на ответника съдът цени с висока доказателствена стойност като неизгоден за страната факт. С включването на таксата в ГПР процентът на ГПР щеше да надхвърля този, посочен в договора за кредит. Изложеното налага извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С невключване на таксата в ГПР, а представянето й на потребителя като допълнителна услуга, кредитодателят нарушава посочената законова разпоредба и въвежда потребителя в заблуждение. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Тези аргументи водят до извод за недействителност на договора.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив, макар и постановена по заповедни дела: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.; Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.;

Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

В обобщение, Договорът за кредит № *****/04.01.2023 г. е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, ако договор за потребителски кредит е прогласен за недействителен, на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита (главница), но не и лихва и други разходи по кредита. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от поканата за плащане.

Следователно всичко, което е дадено от ищеца на ответника по недействителния договор, с изключение на главницата по същия, подлежи на връщане, от което следва извод, че исковата молба е доказана по основание.

Безспорно е между страните, че ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 1 622.92 лв. по недействителния договор. Признанието на ответника съдът цени с висока доказателствена стойност като факт с неизгодно за него значение. Разликата между общо платеното по договора и чистата стойност на кредита в размер на 1 300 лв. е 322,92 лв., което е пълният размер на претенцията, поради което същата е доказана по размер.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца претендираната сума. Ответникът не успя в процеса да докаже наличието на валидно правно основание за задържане на сумата. Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по 3 недействителността на договора за потребителски кредит само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По разноските:

При този изход на делото ищецът има правно на разноски, но същият не е сторил такива, поради което не му се следват.

Ищецът е освободен от заплащането на държавни такси и разноски, поради което на ответника следва да бъде възложено заплащането на държавната такса по делото.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице. Възраженията на ответника за осъществена злоупотреба с процесуални права от процесуалния представител на ищеца не се доказаха в производството. Ответникът е отправил възражение за определяне на адвокатския хонорар под минимума по наредбата и по справедливост съобразно фактическата и правна сложност на делото. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и ВКС (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 400 лв. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, малкия материален интерес на иска, ненеобходимостта от провеждане на доказателствени искания за доказване предмета на иска от ищеца предвид разпределената доказателствена тежест и признанието на факти от ответника, което предпостави изхода на спора, както и активното поведение на процесуалния представител на ищеца, изразяващо се в явяване на единственото проведено открито съдебно заседание, в това число и преценката на делото като такова с ниска правна и фактическа сложност и константната съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да определи 200 лв. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, седалище и адрес на управление в гр. София, район „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 - 54, д а заплати на С. Р. Ш., ЕГН **********, с адрес в *****************************, сума в размер на 322,92 лв., представляваща заплатена от ищеца сума по Договор за кредит № *****/04.01.2023 г., и получена от ответника без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2024 г., до окончателното плащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, да заплати на РС – Пловдив в полза на бюджета на съдебната власт сумата в размер на 50 лв., представляваща дължимата държавна такса в производството.

4

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, да заплати на адв. Я. В. К., с личен № ********** в АК – Пловдив, с адрес: *****************************, сумата в размер на 200 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото в полза на материално-затруднено лице.

Банкова сметка, по която може да бъдат заплатени вземанията на адв. Я. К.: IBAN *****************************, с титуляр адв. Я. В. К..

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5