Разпореждане № 4548 от 13.10.2026, Районен съд - Горна Оряховица

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 4548 гр. Горна Оряховица, 13.10.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ ГРАЖДАНСКО НАПРАВЛЕНИЕ (ЗАПОВЕДНИ), в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катина Минева като разгледа докладваното от Катина Минева Частно гражданско дело № 20264120103063 по описа за 2026 година намери следното:

Производството е по реда на чл. 410 ГПК.

Образувано е по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ***** срещу Ю. М. Ч., с ЕГН **********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 137.63 евро – дължима главница по договор за паричен заем № 5386743 от 10.03.2025г., заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на договор за предоставяне на гаранция, вземанията на последния по който са цедирани в полза на заявителя посредством договор за цесия от 01.02.2024 г. и Приложение № 1 към него от 04.05.2026 г., ведно със законната лихва върху главницата от 06.10.2026 г. до окончателното изплащане, договорна лихва в размер на 6.55 евро, за периода от 20.05.2025 г. до 05.06.2025 г. и мораторна лихва в размер на 14.90 евро за периода от 21.05.2025 г. до 06.10.2026 г.

От изложените в заявлението обстоятелства и видно от приложения към него договор за паричен заем № 5386743 от 10.03.2025г. се установява, че между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на длъжника е предоставена сумата от 350.00 лева, като последният се задължил да върне предоставената сума, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до три дни от сключване на договора да осигури обезпечение на задължението по договора чрез две лица - поръчители, които следва да имат минимален осигурителен доход в размер на 1500 лева, валидно ТПО, да не са поръчители по съществуващ кредит, нито кредитополучатели, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат записи в ЦКР относно просрочия, загуби и др. или чрез предоставяне на банкова гаранция в полза на кредитора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки;

В изпълнение на тази разпоредба на 10.03.2025 г. между „Файненшъл България“ ЕООД и Ю. М. Ч. е сключен договор за предоставяне на гаранция № 5386743, по силата на 1 който „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да предостави за гаранция за плащане по договора с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и да отговаря солидарно с потребителя пред „Изи Асет Менджмънт“ АД, за което потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 120.00 лева. Съгласно твърденията в заявлението длъжникът не е изпълнил договорното си задължение да върне заемната сума, погасил е само сума в размер на 41.32 евро, поради което заемодателят е отправил искане в писмен вид за изпълнение на целия дълг от солидарно задължения гарант. В конкретния случай разпоредбите на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция следва да се разглеждат в съвкупност, за да се прецени валидността на уговорките, с оглед разпоредбите на ЗЗП и ГПК.

Действително, двата договора са сключени с две различни търговски дружества, първото от които по занятие осъществява търговска дейност по предоставяне на потребителски кредити - „Изи Асет Мениждмънт“ АД, а второто - по предоставяне на гаранционни сделки, т.е обезпечаване на чужди задължения. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен именно с „Файненшъл България“ ЕООД като гарант, защото същият е одобрено от заемателя дружество – гарант.

Принципно на кредитополучателя е дадена възможност да избира начина, по който да обезпечи задължението си - или чрез предоставяне на банкова гаранция, или две лица поръчители, които следва да имат минимален осигурителен доход в размер на 1500 лева, валидно ТПО, да не са поръчители по съществуващ кредит, нито кредитополучатели, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат записи в ЦКР относно просрочия, загуби и др., или чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция с одобрен от кредитодателя дружество-гарант. Ако за физическите лица са предвидени ред изисквания, то за дружеството-гарант, не са предвидени никакви особени изисквания, които да гарантират надеждността на това обезпечение, освен факта, че е одобрено от кредитодателя. Тази клауза в договора за потребителски кредит е неравноправна и съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП, тъй като не дава възможност на кредитополучателя да оцени икономическия ефект от сключване на договора - към момента на сключването му няма яснота за реалните разходи, свързани с договора за кредит, доколкото няма яснота колко ще струва сключването на договора за предоставяне на гаранция с посочения от кредитора гарант.

А тъй като самият договор за предоставяне на гаранция е сключен в изпълнение на една неравноправна клауза, издаването на заповед за изпълнение за дължимите суми по договора за потребителски кредит по искане на гаранта би противоречало на добрите нрави.

Клаузата на чл. 4 от договора за потребителски кредит е неравноправна и поради това, че няма данни да е индивидуално уговорена - аргумент от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и сама по себе си води до значително неравенство в правата и задълженията на двете страни.

Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Едновременно с това разпоредбата на чл. 4 от договора за кредит е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по - слабата страна в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Освен изложеното заплащането на възнаграждение за гарант има характер на допълнителна услуга, произтичаща от договора за кредит - разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на 2 сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.

Горепосоченото обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК. В тази връзка с решение от 13.03.2025г. по по дело С-337/23г. е прието, че чл. 10 § 2, б. ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3 б. ж) от същата директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. Следователно посочването на неверен годишен процент на разходите в договора за кредит, представлява неизпълнение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което има за последица недействителност на сделката на основание чл. 22 ЗПК, поради противоречието й със закона. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Аналогично и приетото в практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22. Вземането за чистата стойност на кредита възниква по силата на закона и е на плоскостта на неоснователното обогатяване – връщане на дадено при начална липса на основание, а не възниква в изпълнение на договора за кредит, обезпечен от гаранта. Без съмнение, съгласно чл. 22 ЗПК, целият договор за кредит е признат за нищожен, а не само отделни негови клаузи. В тази връзка задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия договор за кредит. Това е изрично забранено в чл. 138, ал. 2 ЗЗД и нещо различно не е уредено в ЗПК. Поръчителството обезпечава чуждо задължение, има акцесорен характер, произхожда от факта, че предметът на поръчителството е идентичен с предмета на главния дълг и е функция на друго главно правоотношение. По правило поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не стори това т.е. съществуването на главна сделка е предпоставка и за съществуването на поръчителството. Следователно нищожността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, води до нищожност и на самото поръчителство /арг. чл. 138, ал. 2 ЗЗД/. В тази връзка платеното от поръчителя на кредитора се явява изпълнено при начална липса на основание – нищожен договор за кредит, поради което първият не може да се суброгира в правата на втория по кредитното правоотношение. След като не е встъпил в правата на кредитора, поръчителят не може да цедира на заявителя вземанията нито по договора за кредит, нито поне за главницата по него, тъй като нейната дължимост на кредитора е основана на закона- чл. 23 ЗПК, а не на договора за кредит. Доколкото поръчителят е изпълнил на кредитора при липса на основание, за него възниква право да иска от последния недължимо платеното. Това вземане обаче е различно от цедираното и задълженото по него лице не е кредитополучателя.

С оглед изложеното съдът намира, че заявителят в настоящото производство не е титуляр на паричните вземания, предмет на подаденото заявление, на сочено от него основание като цесионер по договора за цесия. Това е така, тъй като никой не може да прехвърли права, които не притежава и не са възникнали- искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона по аргумент от чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК подлежи на отхвърляне.

3

Така мотивиран, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ***** срещу Ю. М. Ч., с ЕГН **********, за сумата от 137.63 евро – дължима главница по договор за паричен заем № 5386743 от 10.03.2025г., заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на договор за предоставяне на гаранция, вземанията на последния по който са цедирани в полза на заявителя, посредством договор за цесия от 01.02.2024 г. и приложение № 1 към него от 04.05.2026 г., ведно със законната лихва върху главницата от 06.10.2026 г. до окончателното изплащане, договорна лихва в размер на 6.55 евро, за периода от 20.05.2025 г. до 05.06.2025 г. и мораторна лихва в размер на 14.90 евро за периода от 21.05.2025 г. до 06.10.2026 г.

Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд Велико Търново в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.

УКАЗВА на заявителя, че на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК може да предяви осъдителен иск по отношение на вземанията, за които е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане, като довнесе дължимата държавна такса.

Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________ 4