Решение № 1599 от 26.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1599 гр. Плевен, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря Нивелина П. Иванова като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20264430100515 по описа за 2026 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от В. Ж. П., ЕГН **********, от ***, чрез адв.Б. Й. от САК, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, с която е предявен иск с правно основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК вр.чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за потр.кредит №1488474/29,07,2025 г. Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потр.кредит №1488474/29,07,2025 г. за сумата от 6000,00 лева, при лихвен процент от 23,33% и ГПР от 49,66%. Твърди се, че на основание чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от ***, в полза на ответника. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 6360,00 лева. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК; твърди се, че не е посочен лихвен процент на ден; твърди се, че в договора липсва яснота относно условията за издължаване на кредита относно датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се също, че клаузата по чл.5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл.143, т.9 от ЗЗПотр., както и самия договор за поръчителство, който следва да се приеме за едно цяло с договора за кредит.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД ангажира писмен отговор, в който оспорва предявения иск за нищожност на клаузата на чл.5 от Договора. Претендират 1 се разноски. Предявен е насрещен иск за осъждане на ответника по насрещния иск /кредитополучателя/ да заплати непогасената главница по процесния договор в размер на 4393,34 лева /2246,35 евро/, като сочи, че потребителят е заплатил до момента само сумата от 1606,66 лева.

Депозиран е отговор по предявения насрещен иск, в който ищецът признава иска за дължимост на незаплатената главница, като счита, че са налице предпоставките по чл.78, ал.2 от ГПК за възлагане на разноските на ищеца по насрещния иск. Твърди, че при нищожен договор няма как да има предсрочна изискуемост. Прави възражение за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение.

В хода на производството страните са поддържали изложените становища и чрез депозираните допълнителни писмени молби.

След преценка на събраните доказателства, становищата на страните и приложимите материалноправни разпоредби съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По първоначалния иск

Предявеният иск е допустим, а разгледан по същество - основателен.

Между страните не се спори, че на 29,07,2025 г. е сключен Договор за потребителски кредит №1488474, по силата на който „Фератум България“ ЕООД е предоставило на В. Ж. П. парична сума в размер на 6000,00 лева. От съдържанието на договора се установява, че страните са уговорили срок за връщане на кредита от 18 месеца, възнаградителна лихва в общ размер на 2100,00 лева, ГЛП от 23,33% и ГПР от 49,66%. В договора е отразено, че общата сума, подлежаща на връщане на кредитора, е 8100,00 лева. Безспорно е също така, че кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружество е кредитор по смисъла на ЗПК. Следователно процесният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит.

Според чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, включително лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Разпоредбата на §1, т.1 от ДР на ЗПК определя като общ разход по кредита всички разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договор за такава услуга е задължително условие за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите търговски условия.

Посочените разпоредби имат императивен характер и са насочени към осигуряване на 2 възможност потребителят да получи точна, пълна и разбираема информация за действителната цена на предоставяното му финансиране. Годишният процент на разходите не представлява формален реквизит на договора, а съществен показател, посредством който потребителят може да прецени икономическите последици от сключването му и да съпостави предлаганите кредитни продукти. Ето защо посочването в договора на определена цифрова стойност на ГПР не е достатъчно, ако тази стойност не отразява действителните разходи, които потребителят е длъжен да направи във връзка с получаването и обслужването на кредита. В процесния случай от представения договор се установява, че в чл.5 е предвидено обезпечаване на задължението на кредитополучателя чрез поръчителство, предоставено от „***“ в полза на кредитора. Представен е и договор за предоставяне на гаранция, сключен във връзка с отпускането на процесния кредит, в който е уговорено възнаграждение за предоставеното обезпечение в общ размер на 6360,00 лева, платимо на 18 месечни вноски. Съществено е обстоятелството, че договорът за гаранция е сключен именно за обезпечаване на задължението по конкретния кредитен договор, като неговото действие и размерът на възнаграждението са непосредствено обусловени от кредитното правоотношение. Размерът на възнаграждението за гаранцията е дори по-голям от предоставената на потребителя главница. Същото възлиза на 6360,00 лева при отпуснат кредит от 6000,00 лева, като в съчетание с уговорената възнаградителна лихва от 2100,00 лева води до общо оскъпяване на кредита с 8460 лв. Следователно действителната обща сума, която потребителят следва да заплати при изпълнение на договорените задължения по кредита и свързаното с него обезпечение, възлиза на 14 460,00 лева, а не на посочените в договора за кредит 8100,00 лева.

Съдът не споделя възражението на ответника, че възнаграждението за гаранцията не следва да бъде включвано в ГПР единствено поради обстоятелството, че получател на същото е трето юридическо лице. Законът не поставя изискване разходът непременно да постъпва в патримониума на кредитора. От значение е дали той е непосредствено свързан с получаването на кредита, дали е известен на кредитора и дали потребителят е задължен да го понесе при договорените условия. В случая самият кредитен договор изрично предвижда обезпечаване на задължението посредством предоставеното от „***“ поръчителство.

Следователно разходът за същото е известен още при сключването на кредитния договор и е обективно свързан с предоставянето на кредита.

Неоснователно е и възражението, че потребителят е разполагал с възможност свободно да избере друго обезпечение. Действително в договора се съдържа текст, че кредитополучателят е имал възможност да предложи за поръчител физическо лице. Тази възможност обаче е поставена в зависимост от одобрение на предложеното лице от кредитора. По делото не са ангажирани доказателства относно конкретните изисквания за одобряване на друго обезпечение, реда и срока за разглеждането му, както и относно действителната възможност потребителят да получи кредита при същите условия, без да сключи възмездния договор за гаранция с посоченото от кредитора юридическо лице. При това положение съдът намира, че формалното предвиждане на алтернативен начин за 3 обезпечаване на задължението само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод, че разходът за гаранцията представлява изцяло доброволна и независима от кредита услуга.

В конкретния случай предоставянето на гаранцията е включено в договорната конструкция, чрез която се осъществява кредитното правоотношение, а възнаграждението за същата е сигурен и предварително определим разход, който потребителят следва да заплати при сключените договори. С Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, „Profi Credit Bulgaria“, СЕС приема, че при преценката дали разходите за допълнителни услуги подлежат на включване в ГПР националният съд следва да изследва не само формалното им представяне като доброволни, но и дали те представляват задължително условие за получаване на кредита при предлаганите условия или договорна конструкция, чрез която се прикриват действителните разходи по кредита. Особено относимо към настоящия спор е Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело C-337/23, „АПС бета България“ и „Агенция за контрол на просрочени задължения“. С него е прието, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в договора за кредит и които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на общите разходи по кредита и следователно подлежат на включване в годишния процент на разходите. Прието е още, че когато в договора не е посочен ГПР, включващ всички релевантни разходи, правото на Европейския съюз допуска национална санкция, при която договорът се счита за недействителен и потребителят дължи връщане единствено на предоставената главница.

От приетото по делото заключение по назначената СИЕ се установява, че при изчисляването на посочения в договора ГПР от 49,66% е взета предвид единствено възнаградителната лихва по кредита в размер на 2100,00 лева, а възнаграждението за предоставената гаранция не е включено при определяне на този процент. При включване на разхода за гаранцията вещото лице е определило действителен ГПР, надхвърлящ многократно договорно посочения размер и законовото ограничение по чл.19, ал.4 от ЗПК.

При тези данни съдът приема, че договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Неправилно посоченият ГПР създава невярна представа у потребителя за действителния размер на задълженията, които той поема, и го лишава от възможността да направи информиран избор въз основа на реалното икономическо съдържание на сделката.

Нарушението е съществено, тъй като засяга един от основните елементи на информацията, която законът изисква кредиторът да предостави. Съдът намира, че е налице и несъответствие с ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно което годишният процент на разходите не може да надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Съобразно приетото заключение на вещото лице законната лихва към датата на сключване на договора е била 11,91%, при което допустимата горна граница на ГПР възлиза на 59,55%. При включване на възнаграждението за гаранцията действителното оскъпяване на кредита значително надхвърля тази граница.

Правната последица от нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК е уредена в чл.19, ал.5 от ЗПК, който предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи установеното ограничение. В настоящия случай обаче недействителността на целия договор не се извежда единствено от 4 превишаването на законовия предел, а преди всичко от неспазването на самостоятелното изискване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на действителния ГПР. Съгласно изричната разпоредба на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени посочените в нея императивни изисквания към съдържанието на договора, включително тези на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ето защо съдът намира, че процесният Договор за потребителски кредит №1488474 от 29,07,2025 г. е недействителен на основание чл.22 във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.