Решение № 5076 от 06.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5076 гр. София, 05.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И.а Въззивно гражданско дело № 20221100505613 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 2000 от 12.01.2022 г. на СРС, 68 с - в, по гр. д. № 51932/2020 г. е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 286 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „И.**“ ЕООД, ЕИК: *******, дължи на „М. - 2“ ЕООД, ЕИК: *******, сумата от 921. 60 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за ползване на багер „Либхер 914“ на обект „Асарел“ по договор от 15.10.2019 г., съгласно фактура № 697/27.01.2020 г., сумата от 36, 35 лв. лихва за забава върху това възнаграждение за периода от 28.01.2020 г. до 16.06.2020 г., сумата от 960 лв. с ДДС, възнаграждение за ползване на багер „Либхер 914“ на обект „Асарел“ по договор от 15.10.2019 г., съгласно фактура № 700/20.02.2020 г., заедно с лихва за забава върху тази сума в размер на 31. 47 лв. за периода от 21.02.2020 г. до 16.06.2020 г., както и законната лихва върху двете главници, от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 17.06.2020г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 24997/2020 г. на СРС, 68 с - в. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедно производства.

Решението се оспорва от ответника „И.**“ ЕООД , който излага доводи, че е необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Поддържа, че в заповедното производство, като основание за претенцията са посочени само двете фактури, но не и договор за наем, а в исковото се претендират задължения по договор за наем от 15.10.2019 г., поради което исковата молба е била нередовно заведена по смисъла на чл. 127 ГПК, без вземането да е индивидуализирано в достатъчна степен. Поддържа, че по делото е безспорно установено, че ищецът не е издавал други счетоводни документи, освен процесните две 1 фактури, като в действителност ответникът е изплатил по договора авансова сума в размер на 2 000 лв. Счита, че липсата на други счетоводни документи, установяващи получаването на аванс в размер на 2 000 лв. от страна на ищеца, представлява признание от негова страна за липсата на задължения на ответника. Излага доводи относно доказателственото значение на фактурата по ТЗ и ЗДДС. Сочи, че когато фактурата е осчетоводена от издателя, тя представлява основание за плащане. Счита, че с авансовото заплащане на сумата от 2 000 лв. са погасени задълженията му по двете фактури, предмет на делото, тъй като в практиката е прието, че преди да се достави на обекта каквато и да е тежка изкопна техника, в случая багер „Липхер“, възложителят следва да заплати аванс. Моли да се отмени решението и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски, съгласно списък.

Въззиваемата страна - ищецът „М. - 2“ ЕООД, чрез представителя си, в срока по чл. 263 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна.

Поддържа, че решението на СРС е законосъобразно и обосновано, постановено при съобразяване на установените по делото факти и събраните доказателство в цялост.

Сочи, че фактурите, чието заплащане се иска в производството, са за допълнително извършени изкопни работи, които надхвърлят авансово платените такива, в размер на 2 000 лв. Моли да се потвърди решението. Не претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното по реда на въззивната проверка :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 286 и сл. ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване на задължения за заплащане на възнаграждение по две фактури № 697/27.01.2020 г. и № 700/20.02.2020 г., във връзка с договор от 15.10.2019 г., по който на ответника е предоставен под наем багер „Либхер 914“ на обект „Асарел“, и лихви за забава върху него.

СРС е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка.

В случая не е спорно, че по договор 15.10.2019 г. ищецът „М.-2" ЕООД е предоставил на „И.**“ ЕООД ползването на верижен багер Либхер 914, peг. № А 10251 за работа на обект „Асарел“ срещу заплащане на цена от 280 лв. без ДДС на машиносмяна.

От писмените доказателства се установява, също така, че от ищеца „М.-2" ЕООД са издадени фактура № 697/27.07.2020 г. за сумата от 921, 60 лв., с включен ДДС и фактура № 700/20.02.2020 г. за сумата от 960 лв., с включен ДДС за вземанията му за цената на ползването на багера.

Не е спорно също, че фактурите са подписани от представител на ответното дружество „И.**“ ЕООД. Ответникът не оспорва тези фактури, нито, че са получени от негов представител.

Отделно от изложеното, извършването на изкопни работи с предоставената от ищеца техника е установено и от двустранно подписаните от представителите на двете 2 страни протоколи № 03/2019 г. от 27.11.2019 г. и от 30.12.2019 г., които са представен по делото. От тези доказателства, може да се направи извод, че ответникът е използвал предоставената му от ищеца техника.

При така установените факти, като съобрази възраженията на страните във въззивното производство и по съществото на спора съдът намира следното :

За да бъдат уважени искове за установяване на задължения за заплащане на възнаграждение по процесния договор за наем на техника, следва на първо място да бъде установено, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение, по което ищецът е изпълнил задълженията си – предоставил е съответната изкопна техника на ответника, поради което е изправна страна, както и че е уговорено възнаграждение в определен размер, с определен срок за плащане. В тежест на ответника е да установи правоизключващите и правопогасяващите си възражения, включително - че е платил уговореното възнаграждение.

По делото е безспорно, че е възникнало валидно правоотношение по договор за предоставяне за ползване на ответника на верижен багер Либхер 914, peг. № А 10251 за работа на обект „Асарел“ срещу заплащане на цена от 280 лв. без ДДС на машиносмяна. От изложените по - горе факти и описани доказателства, може да се направи извод, че е налице изпълнение на задълженията на ищеца. Той е предоставил на ответника описаната в договора машина, за което са издадени фактурите, посочени по - горе и подписани от представител на ответното дружество, въз основа на издадените от страните приемо - предавателни протоколи. От тях непротиворечиво се установява, че ответникът е използвал предоставената от ищеца машина.

Предвид изложеното въззивният съд споделя извода на СРС, че за ответника е възникнало задължението да заплати на ищеца дължимото възнаграждение за ползването съгласно договора, за което ищецът е издал процесните фактури. В тежест на ответника е било да докаже, че е извършил плащане по издадените фактури, като доказване в тази посока не е проведено в производството.

Недоказано, а от там неоснователно е възражението на ответника в жалбата, че с извършеното от него авансово плащане по договора в размер на 2 000 лв., изцяло е заплатено задължението му по договора във връзка с ползването на машината. Видно от отбелязването в Приемо - предавателен протокол № 03/2019 г., целият размер на задължението на „И. - 94“ ЕООД е 4 480 лв., като от това задължение са приспаднати суми, включително заплатения от „И.**“ ЕООД аванс от 2 000 лв. След приспадането на авансовата сума е останала окончателно дължима сума в размер на 768 лв. без ДДС (921, 60 лв. с ДДС), за която е издадена фактурата № 697/27.01.2020 г.

В заключение въззивният състав намира, че законосъобразно и в съответствие със събраните доказателства исковете за установяване задължения по главниците са били уважени.

По отношение на исковете за установяване на лихви за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в жалбата не са изложени никакви конкретни съображения срещу, решението. Тъй като въззивният съд е обвързан в проверката си за законосъобразност по чл. 269 ГПК изцяло с доводите и възраженията на жалбоподателя, настоящият състав се солидаризира с изводите на СРС по въпроса за дължимост на лихвите за забава и препраща към мотивите му по този въпрос, на основание чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да ги преповтаря.

В обобщение, доколкото мотивите на въззивният съд съвпадат с тези на първоинстанционния, атакуваното решение следва да се потвърди изцяло, като 3 постановени в съответствие с материалния и процесуален закон. Този извод се налага и за разноските присъдени в полза на ищеца.

По разноските пред СГС: С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на ищеца се дължат разноски за СГС. В случая ищецът изрично е посочил при устните състезания пред СГС, че не претендира разноски за настоящата инстанция, поради което такива не се присъждат в негова полза.

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 2000 от 12.01.2022 г. на СРС, 68 с - в, по гр. д. № 51932/2020 г.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4