Решение № 4198 от 30.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4198 гр. Пловдив, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330106277 по описа за 2025 година

Образувано е по искова молба, подадена от А. П. Г., ЕГН **********, чрез адв.

С. Н., срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869 с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ********* от 09.05.2023г. , сключен между А. Г., и „СИТИ КЕШ“ ООД, поради противоречие със закона и противоречие с добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 9.05.2023г. сключил със „СИТИ КЕШ“ ООД договор за потребителски кредит № ******** за сумата от 600 лева, платима на 14 двуседмични вноски.

В договора за кредит било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя. На следващо място страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 223,30 лв. Поддържа, че процесната клауза от договора е неравноправна и нищожна, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че клаузата от процесния договор, регламентираща заплащането на неустойка, е нищожна на посочените основания. Претендира разноски.

В срока по член 131 ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, е подал отговор на 1 исковата молба, с който оспорва иска по подробно изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Излага възражения за недължимост на претендираното по реда на член 38 от ЗАдв. адв. възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 236, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на дата 9.05.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който СИТИ КЕШ ООД е предоставило н а А. Г. сумата от 600 лева, която ищецът е следвало да върне на 14 двуседмичини вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 44,5 % и годишен процент на разходите от 56,77 %.

В чл. 5.1. от договора е уговорено, че страните се споразумават договорът за кредит да се обезпечи с едно от следните обезпечения в от следните форми:

1) поръчителство на едно или две физически лица 2) безусловна банкова гаранция. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 223,30 лв., като начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.

Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на член 9 ЗПС, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал.

1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора 2 е ограничена от разпоредбата на член 9 ЗЗД - съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ). В тозисмисъл са й задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 56,77 % т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като размерът му не надвишава максималния по член 19, ал. 4 ЗПК. Така посочен размерът не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1121,73 лв., която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съдът приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – член 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, 3 когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 223,30 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

С уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Това следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението.

Следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Посочената като алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на член 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая размера на неустойката е по-висока от заетата сума, и задено с нея се формира годишен процент на значително по-висок от нормативно установения в член 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото член 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.

Предвид изложеното, неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна на основание член 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК По разноските:

4

При този изход от спора право на разноски имаищецът.

Ищецът е направил разноски за държавна такса от 50 лева. По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца адв. С. Н. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.

В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е близък на адвоката. Според правилата на член 78, ал. 1 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора; съдът приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. П. Г., ЕГН

**********, представляван от адв. С. Н., срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между тях Договор за потребителски кредит № ******** от 09.05.2023г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание противоречието й със закона.