Решение № 3473 от 21.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3473 гр. С., 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100500802 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20419 от 12.11.2024 г., постановено по гр.дело № 8808/2024 г. на СРС, Г.О., 90 състав, е отхвърлен иска на С. Д. Д., ЕГН **********, чрез адв.М.Л.Л., съдебен адрес: гр.С., п.к. 1423, ул. ****, офис-партер, против „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749 (правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ) със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Витоша“, ул.

„Околовръстен път“ № 260, представлявала от А.В.Я. - изпълнителен директор и М.И.В. - прокурист, действащи чрез пълномощника си юрисконсулт - М.М., за установяване на вземането му в размер на 1400,00 лв., представляваща неоснователно заплатена сума от С. Д. Д. за такса ангажимент във връзка с Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителни кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-16380507, оторизационен код a36kkkt2, сключен на 21.09.2018 г. между ищцата С. Д. Д. и БНП Париба поради пълната му недейстителност/нищожност или евентуално - поради нищожност на клаузата, регламентираща в тежест на доверителната ми да заплати сумата от 1400 лв. за такса ангажимент, за които суми е издадена заповед № 9038/27.03.2023 г. по ч.гр.дело № 1

13769/2023 г. по описа на СРС, 90 св. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК С. Д. Д., ЕГН **********, чрез адв.М.Л.Л., съдебен адрес: гр.С., п.к. 1423, ул.****, офис-партер, да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК:

000694749 /правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ/ със седалище и адрес на управление: гр.С., район „Витоша“, ул.“Околовръстен път“ № 260, разноски в размер на 400,00 лева.

Срещу решението на СРС, 90 с-в е постъпила въззивна жалба от ищцата С. Д.

Д., подадена чрез пълномощника адв.С. Д., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „Юробанк България“ АД, гр.С., чрез юрк.М.М., оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от С. Д. Д. срещу „Юробанк България“ АД, гр.С., по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищцата изложени във въззивната жалба съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Ищцата С. Д. Д. е предявила срещу ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД, за признаване за установено, че същия дължи връщане на предоставена парична престация в размер на сумата от 1400 лв. при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.

В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения : № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.

В ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по 3 прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване. Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца.

По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът основание за получаването или за задържане на полученото. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД при отпадане на основанието - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото.

На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото. Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД визира предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, когато при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ в случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/.

В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема, че е налице получаване на процесната сума от 1400 лв. при начална липса на основание от страна на ответника по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, респективно, че се дължи връщане от негова страна на процесната сума от 1400 лв., поради следното:

С разпоредбата на чл.10, пар.2 от транспонираната със Закона за потребителския кредит Директива 2008/48 е извършена хармонизация относно 4 данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за потребителски кредит, в съответствие с които е и разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Транспонираната в чл.11, ал.1 ЗПК разпоредбата на чл.10, пар.2 от Директива 2008/48 е била предмет на тълкуване в практиката на СЕС. С решение на СЕС от 9 ноември 2016 г. по дело С - 42/15 е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г., и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му / решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C- 348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57/. Приема се, че посочването на ГПР и какво се включва в същия в договора за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение /в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosќ, C76/10, EU: C: 2010: 685, т.70 и 71/. Съгласно решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС, т.66, непосочването на допусканията и компонентите на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни на ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това данни. С решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по дело С-686/19, т.30 е изяснено, че понятието "общи разходи по кредита на потребителя" /посочената легална дефиниция е идентична на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗПК/ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, като съответно се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В решението от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, т.50 е препотвърдено, че член 10, пар.2 от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Съгласно т.2 от диспозитива на постановения по дело С-714/22 акт, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48 разходи, този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност следва да 5 води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В т.55 от мотивите на това решение е пояснено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С решение от 13 март 2025 година по дело С - 337/23 на СЕС / APS Beta Bulgaria и Agentsia za kontrol na prosrocheni zadalzhenia/, е потвърдено, че член 10, параграф 2, буква ж и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В същия смисъл е и решение C - 472/23 от 13 февруари 2025 г. /Lexitor/, в което се посочва, че член 10, параграф 2, буква 5 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изброяването в договор за кредит на определени обстоятелства, обосноваващи увеличаване на разходите във връзка с изпълнението на договора, без обаче относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да е в състояние да провери тяхното настъпване и въздействието им върху посочените разходи, представлява нарушение на задължението за информиране, предвидено в разглежданата разпоредба, доколкото това посочване може да постави под въпрос възможността на съответния потребител да прецени обхвата на своето задължение, а член 23 от Директива 2008/48 във връзка със съображение 47 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която в случай на неизпълнение на задължението за информиране, наложено на кредитора съгласно член 10, параграф 2 от тази директива, предвижда еднообразна санкция, състояща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски, независимо от конкретната степен на тежест на нарушението, доколкото това нарушение може да постави под въпрос възможността на потребителя да прецени обхвата на поетото от него задължение.