Решение № 1658 от 02.12.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1658 гр. Велико Търново, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110101690 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са установителен иск за нищожност на договор за паричен заем и евентуален за нищожност на клауза за неустойка , чиято законова правна квалификация се извежда от нормите на чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД.

Ищцата Г. П. П. , с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ***, ул.“***“ № *, вх. *, ет. *, ап. * чрез пълномощника й адвокат А. Д. от *АК , твърди, че е сключила на

**.**.**** г. с ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД , с ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул.“България“ № 196 договор за потребителски кредит № ****** във вид на паричен заем в размер на 1300 лева , при месечен лихвен процент от 3.330 % и ГПР в размер на 48.083 % , със срок за погасяване , включващ 11 месечни вноски от по 143,08 лева всяка , с начална падежна дата – **.**.**** г. и крайна падежна дата – **.**.**** г. и обща сума за плащане1573,89 лева.

Съгласно чл. 8 на договора, й е вменено и задължението да заплати неустойка в размер на 1220,11 лева/ включена на части в погасителните вноски / , ако в срок от 3 дни от сключването му не осигури съгласно чл. 6 обезпечение за изпълнението му чрез действието на трето лице- гарант/ или трети лица - гаранти , което/ които да отговаря/ отговарят на условията на чл.10, ал.2, т.1 от ОУ, заедно с още едно обезпечение по неин избор измежду няколко , което в случая е посочено , че е ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК: посоченият размер на годишния процент на разходите не е действителния , защото в него при заобикаляне на ограничението на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК/ чл.21, ал.1 от ЗПК/ не е включен разхода за заплащане на неустойка , а това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и се приравнява на хипотезата на непосочване на такъв, понеже по същността си представлява възнаграждение /печалба, приравнена на добавка към лихвата / на кредитора, тъй-като изискването за представяне на видовете обезпечения на заема е практически неосъществимо за потребителя, а заедно с това е неотменимо условие за получаването му и затова цели да обогати първия ; не е посочено от кои 1 конкретни разходи поотделно се състои ГПР, което поставя потребителя в неравностойно положение в противоречие с чл.19, ал.1 от ЗПК, чл.3, пар.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО, защото той не може да получи отнапред точна и ясна информация за компонентите му , за да направи икономически обоснован избор дали да сключи договора.

Каузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави , тъйкато не притежава присъщите за този законоустановен вид вземане обезпечителна и обезщетителна функции : изпълнението на задължението за представяне на обезпечение е реално невъзможно в предвидения 3 дневен срок от подписването на договора за заем, поради което вземането с това име / неустойка/, щом се включва към погасителните вноски , е с цел и води единствено до скрито оскъпяване на кредита и до неоснователно обогатяване на кредитора ; непредставянето на обезпечение не е неизпълнение на основно, а на вторично задължение по договора и затова не може да доведе до претърпяване на вреди от кредитора във връзка с неизпълнението на основното задължение на потребителя , който в тази връзка е бил длъжен да оцени кредитоспособността му съгласно чл.8, пар.1 от Директива 2008/48/ЕО в светлината на съображения 7, 9 , 26 и 28 , чл.16 от ЗПК , а не да го санкционира с такава неустойка , противно на целта на Директивата/ в този смисъл оспорената клауза е нищожна и на основание чл.26, ал.1 , пр.1-во от ЗЗД/; размерът на предвидената неустойка е над 90 % от заетата сума , което е в нарушение на принципа на справедливост , тъй-като няма ясен критерий за преценка защо трябва да бъде в такъв висок размер.

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителен договора за потребителски кредит/ паричен заем/ , а в условие на евентуалност – да признае за установено, че клаузата на чл.8, ал.1 от договора е нищожна , с присъждане на направените по производството разноски, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2-ро от ЗА .

В с.з. писмено поддържа исковете.

Ответникът чрез пълномощника си адвокат Н. Ш. от *АК ги оспорва и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни с възражения / доводи/ за пълно съответствие на съдържанието на договора за потребителски кредит/ паричен заем/ с всички изисквания и ограничения на относимите повелителни норми на ЗПК и на добрите нрави .

Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическият факт на сключен между страните договор за паричен заем/ чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/, притежаващ типичните белези на потребителски кредит по смисъла на чл.9 , чл.10 от ЗПК с накратко описаното му основно съдържание и включената в него неустоечна клауза е признат и документално установен.

Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин – и двата елемента ги има в договора/чл.3.3/.

Невключването на размера на неустойката в годишния процент на разходите не заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така, е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди и то без да e необходимо да се доказват/ чл.92, ал.1 от ЗЗД/, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл.6 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР, като при това особено съществено е обстоятелството , че 2 не уточнява , че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на „основни“ задължения , а не и на „аксесорни“ / добавъчни /.

Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата съобразно изложеното в исковата молба.

Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид разход трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК, както и от прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.23, чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение.

Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрита лихва“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и тази причина е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.

Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на

„собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва.

И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.

По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.

Не може по силата на едно предположение да се направи категорично заключение , че щом плащането на неустойката е предвидено да става , заедно с погасителните вноски , то това е направено не с цел за обезщети вреди , а с цел да доведе и води единствено до скрито „оскъпяване“ на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора.

Накърняване на добрите нрави ще има, когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на 3

„лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането за неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ , стига този размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на нормалност и справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на здравия обществен разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо отречена като нищожна поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване от позицията на икономически по силната страна - чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.

Тук размерът на неустойката/ 1220 лева / по нисък от получената в заем сума /1300 лева/ очевидно не попада в тази категория на свръхогромност , неморалност и обществена нетърпимост .

Има за цел обезпечаване на вреди, които могат да възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма никакъв конфликт със ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК отнасящо се до максимално допустимия размер/ законната лихва / на правото на мораторна лихва при неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски кредит .