Определение № 810 от 04.06.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 810 гр. Плевен, 04.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.А

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.А Въззивно частно гражданско дело № 20254400500375 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274 и сл. вр. чл. 248 от ГПК .

С определение № 699/10.02.2025 г. по гр.д. № 2863/2024 г. по описа на съда Плевенският РС е оставил без уважение молбата на ответника „Сити Кеш“ ООД, гр. София за изменение на решение № 1653/03.12.2024 г. по делото в частта за разноските за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 248 от ГПК.

Недоволно от постановеното определение е останало дружеството частен жалбоподател „Сити Кеш“ ООД, гр. София, което чрез процесуалният си представител адвокат Х. М. от САК от представляващото Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“ го обжалва пред въззивния съд като неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, тъй като неправилно първоинстанционният съд е приел, че на пълномощника на ищеца се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото в хипотезата на чл. 38 ал. 2 от ЗА и алтернативно, че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение е адекватен на положения труд от адвоката по делото. Твърди се, че първоинстанционният съд не е съобразил, че договорът за правна помощ е сключен при условията на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА за оказване на правна помощ на близък, а не на материално затруднено лице и не е съобразил, че договорът е сключен между адвокатското дружество, представлявано от адвокат Е. И. и ищеца, като 1 според частният жалбоподател не би могло да се осъществява правна помощ по този ред от юридическо лице, каквото се явява адвокатското дружество.

Счита, че по делото не са доказани предпоставките на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА, поради което в полза на упълномощения адвокат не е възникнало право да получи възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца по делото. Наред с това частният жалбоподател се позовава на злоупотреба с право от страна на ищеца, тъй като ищец е завел 11 дела против дружеството с цел получаване на материална облага и разноски за сметка на дружеството, а е имал възможност да предяви претенциите си против дружеството в едно производство и да направи еднократно разноски в това производство за адвокатско възнаграждение. Позовава се на практика на други съдилища в страната в тази насока. Иска се от въззивният съд да изиска и приложи по делото исковите молби от същия ищец за да се убеди в твърденията на частния жалбоподател. Алтернативно се излагат възражения относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение като се счита, че размерът му не е съобразен с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. и решение на СЕС от 13.07.2023 г. по дело С-35/2022 г., в които се приема, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е обвързваща за съда, както и че основният критерий, който следва да се съобрази от съда при разпределяне на разноските по дела като процесното е добросъвестното упражняване на правата на потребителя в съдебния и извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца. В заключение се иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да измени постановеното решение по делото в частта относно разноските като не присъжда разноски в полза на ищеца или при условие на евентуалност да намали присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от адвокат Е. И., в качеството на представляващ ЕАД „Е. И.“, гр.

Пловдив, с който се оспорва основателността на частната жалба. Счита, че съобразно цитираната актуална практика на ВКС Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения няма обвързващ съда характер, но може да служи за ориентир при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, вкл. при служебното им определяне, а наред с това в цитирано определение на ВКС, постановено след обявяване на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. се приема, че при предявява на 2 няколко иска, предметът на делото се усложнява, което е от значение за преценката за фактическата и правна сложност на делото, респ. за размера на адвокатското възнаграждение. Счита, че заведените множество дела от същия ищец против ответника произтичат от обстоятелството, че между страните са сключени множество договори за кредит, във всеки от които има нищожна клауза за неустойка, водещи до приходи, надхвърлящи 200 % предоставената в заем главница, поради което поведението на ищеца не би могло да се възприеме като злоупотреба с право. Излагат се подробни доводи относно тезата, основана на цитирани решения на СЕС, че неприсъждането на разноски в полза на потребителя ще има възпиращ ефект да се търси защита на потребителски права по съдебен ред. Позовава се също на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. и счита, че присъдените разноски са в разумен размер, пропорционален на разходите в производството. В заключение се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

Плевенският окръжен съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК с оглед подаването й с електронен подпис на 12.03.2025 г. при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, поради което е допустима.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 248 ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

От приложеното гр.д. № 2863/2024 г. по описа на ПлРС се установява, че същото е приключило с влязло в сила решение по съществото на спора, а именно решение № 1653/03.12.2024 г., с което е уважен изцяло предявения от ищеца Л. В. С. против ответника „Сити Кеш“ ООД, гр. София иск, като е прогласена за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД клаузата на чл. 6 ал. 2 от договора за паричен заем № 865497/22.05.2023 г., сключен между страните и е осъдено ответното дружество да заплати на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК вр. чл. 38 ал. 2 от ЗА на пълномощника на ищеца ЕАД „Е. И.“ адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. с ДДС. Със същото решение е уважен 3 предявения насрещен иск от „Сити Кеш“ ООД, гр. София против Л. В. С. за сумата от 537 лв., неплатена главница по същия договор за кредит и е осъдена ищцата да заплати на „Сити Кеш“ ООД, гр. София сумата от 480 лв. за адвокатско възнаграждение с ДДС и направените от дружеството разноски за държавна такса. Решението е съобщено на „Сити Кеш“ ООД, гр. София на 17.12.2024 г. и в срока за обжалване на решението на 18.12.2024 г. е постъпила молба по реда на чл. 248 от ГПК от „Сити Кеш“ ООД, гр. София, с която се иска изменение на решението в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ЕАД „Е. И.“, като се иска тези разноски изобщо да не бъдат присъждани или алтернативно да бъдат намалени.

Позовава се на злоупотреба с право от страна на ищцата и на липсата на предпоставките на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА за оказване на правна помощ на близък. Алтернативно се иска при определяне на размера да бъде съобразена добросъвестността на ищца съобразно цитираната практика на СЕС. С молбата се правят доказателствени искания за събиране на доказателства за образувани 11 дела между същите страни, списъците на разноските по тях с цел да се оцени общия икономически интерес по всички дела и се съпоставят разноските по делата с този интерес за да се докаже тезата на молителя за злоупотреба с право.

За да остави без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК в тази й част ПлРС е приел, че са уважени два комулативно съединени иска, тъй като е предявен и насрещен иск, направено е възражение за прихващане, а при определяне на дължимото адвокатското възнаграждение е съобразена фактическата и правна сложност на делото, минимумът по Наредба № 1/2004 г., както и че върху определената сума от 500 лв. е начислено ДДС с оглед регистрацията на адвоката по ЗДДС.

Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията в частната жалба за недължимост на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА в полза на осъществилия безплатна правна помощ адвокат поради липса на основанията на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА по отношение на ищеца. С присъждане на възнаграждението по този ред се овъзмездява предоставената от адвоката безплатна правна услуга и тъй като от съдържанието на представения договор за правна помощ не се установява договаряне на адвокатско възнаграждение, както и заплащането му следва да се приеме, че изявлението на пълномощника на ищеца за оказана безплатна правна помощ по делото не е 4 успешно оспорено и опровергано от ответника. Налице е установена съдебна практика определение № 5557/02.12.2024 г. по ч.гр.д. № 1281/2024 г., ІІІ г.о. на ВКС и посочените в него, едно от които е цитирано от частния жалбоподател, съгласно която за уважаване на искането по чл. 38 ал. 2 от ЗА е достатъчно по делото да е установено, че е осъществена правна помощ без договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36 ал. 2 от ЗА, да е налице заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, да липсват данни, които да го опровергават, както и да е налице отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. Преценката по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА се прави от съда с оглед конкретните данни по делото и когато противната страна в производството, а именно тази, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски оспорва наличието на основание за осъществяване на безплатна правна помощ в нейна тежест е да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В конкретният случай възражение от ответника в тази насока е направено с молба от 27.11.2024 г. преди първото по делото заседание, но доказателства по делото, които да опровергават наличието на основание за осъществяване безплатна правна помощ или да доказват заплащането на осъществената правна помощ не са представени от ответника. Преценката за близостта на отношенията е субективна и се извършва единствено от адвоката и при липса на доказателства ищецът да е заплатил на адвоката възнаграждение за оказаната му правна помощ по конкретното дело следва да се приеме, че са налице всички предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 3 от ЗА, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че такова се дължи на упълномощения от ищеца адвокат макар да е изложил правни изводи за дължимостта му в друга предвидена в закона хипотеза, а именно на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Въззивният съд приема за неоснователни и оплакванията в частната жалба относно размера на определеното адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за конкретното производство като несъобразено с фактическата му и правна сложност и поради упражняването на правата на ищеца при злоупотреба с право. При съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС, въззивният съд приема, че 5 нормите на ЗА, препращащи към Наредбата на ВАС, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които е придаден задължителен характер с националната правна уредба противоречат на разпоредбите на чл. 101 § 1 от ДФЕС вр. с чл. 4 § 3 от ДЕ С, поради което не е задължен да ги приложи. При определяне на възнаграждението на адвокат, осъществил безплатна правна помощ по делото съдът следва да съобрази вида и интереса на спора, вида и количеството на извършената работа, реалната пазарна цена на адвокатската услуга и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по к.ч.т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т.о., определение № 1570/13.06.2024 г. по к.ч.т.д. № 664/2024 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.. Въззивният съд приема за изцяло неоснователни оплакванията в частната жалба за злоупотреба с право от страна на ищеца при образуване на делото, както и доводите, че наличието на множество дела между страните следва да бъде съобразено от съда при определяне на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца по конкретното дело. Не може да бъде възприето за злоупотреба с право предявяването на основателни искове, произтичащи от неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Правната възможност за съединяване на граждански дела между едни и същи страни е изрично предвидена в закона и при наличие на предпоставките за това ответникът има възможност да поиска от съда съединяване на делата. В конкретният случай ответникът е направил такова искане, но същото е оставено без уважение от съда с определението по чл. 146 от ГПК, постановено на 21.10.2024 г., в което е посочено, че делата между страните произтичат от различни договори и са на различен етап, а съединяването им ще затрудни разглеждането на споровете. При приключване на всяко гражданско дело съдът е задължен на основание чл. 78 от ГПК да присъди разноските по конкретното дело и липсва правна възможност да съобразява наличието на други спорове между страните или размера на разноските по тези дела. Цитираната от частния жалбоподател практика в тази насока на други съдилища не е задължителна за настоящия съд и не се възприема от него по изложените по-горе съображения. В конкретният случай релевантно е обстоятелството, че са разгледани и уважени два съединени иска, първият от които предявен от ищеца – потребител е установителен за прогласяване на нищожност на една отделна клауза за неустойка от договор за потребителски кредит, а насрещният иск, предявен от кредитора, ответник по 6 делото при условие на уважаване на първия е осъдителен за заплащане на неплатената главница по същия договор за кредит след приспадане на платеното по договора без основание поради нищожността на клаузата, предмет на основния иск. В случая, при съобразяване на установената практика на ВКС относно определяне на цената на предявения установителен иск по реда на чл. 69 ал. 1 т. 4 вр. чл. 68 от ГПК следва да се приеме, че същият е с цена 6 477,04 лв., какъвто е размера на неустойката, договорена въз основа на нищожната клауза на договора, а цената на насрещния иск, определена по реда на чл. 69 ал. 1 т. 1 от ГПК е съответно размера на търсената сума от 537 лв.. По делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което пълномощниците и на двете страни не са се явили и са депозирали писмени становища, поради което може да се направи обоснован извод за равни по обем процесуални усилия за защита на страните в откритото съдебно заседание по делото. Съобразявайки гореизложеното относно защитаваните интереси от двете страни и процесуалните им усилия, както и заплатеният размер на адвокатското възнаграждение от ответната страна за защита по насрещния иск в размер на 480 лв. с ДДС, който може да се възприеме като реална пазарна цена на услугата по правната помощ по конкретния спор с цена 537 лв., както и обстоятелството, че защитаваният интерес по установителния иск надхвърля 10 пъти защитаваният интерес по насрещния осъдителен иск, въззивният съд приема, че определеното от ПлРС адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 500 лв. или 600 л в . с ДДС отразява адекватно положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото по защита на предявения и уважен установителен иск. Неоснователни са и оплакванията в частната жалба, че адвокатско възнаграждение на посоченото основание не се дължи на адвокатско дружество, каквато е настоящата хипотеза. Въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика приема, че независимо, че разпоредбата на чл. 38 ЗАдв визира адвокат, осъществил безплатна правна помощ няма основание да се приеме, че адвокатското дружество не може да оказва безплатна правна помощ в посочените от закона хипотези и няма право да получи от насрещната страна възнаграждението за тази дейност, а съгласно чл. 71 ал. 1 от ЗАдв когато адвокатското дружество е еднолично, с упълномощаването на дружеството за упълномощен се счита адвокатът, който го е образувал. В този смисъл е определение № 4066/17.09.2024 г. по к.гр.д. № 7