Решение № 4067 от 08.08.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4067 гр. Пловдив, 08.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330114862 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Р. Н., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните са сключвани множество договори за потребителски кредити. За периода 01.08.2020 г. – 31.12.2020 г., е заплатена на ответника сумата от 2000 лева.

Твърди още, че плащанията били извършвани в брой и по банков път, като по банков път била заплатена сумата от 1239.20 лева на 09.10.2020 г. Сумата е заплатена като задължение по потребителски кредит, какъвто не съществува. Няма никакво валидно правоотношение за заплащане на посочената сума.

Ако по делото се установи договорно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит, заявява, че договорът е недействителен на основание разпоредбата на чл. 22 ЗПК в релевантната за периода редакция.

Предвид изложеното, искането е да се осъди ответното дружество, да му присъди сумата в размер 332.34 евро, равняваща се на 650 лева – частично вземане от заплатената без основание сума, в общ размер на 1239.20 лева на 09.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.10.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит № *** от 29.06.2020 г., по който ищецът се задължил да върне следните суми: главница - 1 200 лева, възнаградителна лихва - 285.57 лева и неустойка – 1334.43 лева. Затова сочи, че извършеното от ищеца плащане на 09.10.2020 г. е извършено в изпълнение на посочения договор за кредит.

1

Отбелязва, че по силата на чл. 23 ЗПК, дори договорът за кредит да бъде приет за недействителен, той дължи плащане на главницата, която в случая е 1200 лева.

Предвид изложеното, искането е да се отхвърли предявения иск, доколкото процесната сума е платена на валидно правно основание. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

За успешното провеждане на предявения иск, в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил на ответника процесната сума.

В тежест на ответника е да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават спорното право – че полученото от него имуществено благо не е лишено от основание, т.е. че съществува правнопризната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото, а именно: сключването на валиден договор за паричен заем, при спазване правата и интересите на потребителя и в съответствие със ЗПК.

От приетото по делото писмено доказателство – Извлечение /л.54-56/, издадено от „Банка ДСК“ АД, за извършените плащания от ищеца С. Р. Н., за периода от 01.10.2020 г. – 30.10.2020 г., неоспорено от ответника, безспорно се установява, че С. Р. Н. е заплатил на 09.10.2020 г. на „Сити Кеш“ ООД сумата в размер на 1239.20 лева, с посочено основание за плащане: „погасяване на кредит“.

Следователно, съдът приема, че ищецът доказва, че е заплатил на ответника сумата от 1239.20 лева на 09.10.2020 г., от която предявява частичен иск за 650 лева.

Основният спорен по делото въпрос е дали процесната сума е заплатена на ответника без основание, т.е. дали съществува правнопризната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото.

В тази връзка, ответникът сочи, че между страните е сключен Договор за паричен заем от 29.06.2020 г. за предоставен на ищеца заем в размер на 1200 лева, в изпълнение на който договор е получил заплатената на 09.10.2020 г. сума.

По делото като писмено доказателство е приет - Договор за паричен заем № *** от 29.06.2020 г., сключен между С. Р. Н. – като заемател и „Сити Кеш“ ООД – като заемодател, по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 1200 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 47.87 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 10 месечни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1485.57 лева. Според чл. 6 от договора за кредит, страните се споразумяват, договорът за кредит да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл. 8 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение по чл. 6 в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1334.43 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1 към договора за кредит, начин.

На първо място, съдът приема, че извършеното плащане от ищеца на ответника на 09.10.2020 г. на сумата в общ размер на 1239.20 лева е в изпълнение на Договор за паричен заем, сключен между страните от 29.06.2020 г., поради следното:

Подписът, положен под договора за паричен заем не е оспорен откъм авторство от ищеца С. Р. Н.. Освен това, същият е сключен на 29.06.2020 г., с уговорен краен падеж:

29.04.2021 г., на 10 месечни вноски за дадена в заем сума от 1200 лева, т.е. плащането е извършено по време на действието на договора. От представеното извлечение за периода от 2

01.10.2020 г. – 30.10.2020 г., се установява, че в основанието за плащане ищецът е посочил:

„погасяване на кредит“, а и освен това няма друго, извършено в полза на „Сити кеш“ ООД, плащане.

Ето защо, съдът приема, че на 09.10.2020 г. ищецът е извършил плащането на сумата в размер на 1239.20 лева, в полза на ответника, в изпълнение на задълженията си по сключения между страните Договор за паричен заем от 29.06.2020 г. Няма събрани по делото други доказателства, които да разколебават този извод.

На следващо място, предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.87 %, а възнаградителната лихва– 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47.87 % и общата сума на плащанията от 1485.57 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят суми към всяка, 3 видно от приложения погасителен план. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическото лице – поръчител, т.к. същият следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.