Решение № 269 от 07.05.2024, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. Пещера, 07.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, II ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Велина Ив. Ангелова при участието на секретаря Тодорка Т. Даракчиева като разгледа докладваното от Велина Ив. Ангелова Гражданско дело № 20245240100163 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск по чл.124 от ГПК във вр. с чл.26,ал.1 от ЗЗД ,вр. с чл.22 от ЗПК,вр. с чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК.

Постъпила е искова молба от Е. С. Х. от гр.Брацигово ,***** с ЕГН**********, чрез адв.П. срещу ответника „ПРОФИ КРЕДИТ

БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК175074752 , със седалище и адрес на управление: гр.София,кв.“Мотописта“,бул.“България“№49,бл.53

Е,вх.В,представлявано от С-. Н. ,в която твърди,че на 07.09.2023 година между ищцата по настоящото дело и ответника е бил сключен Договор за потребителски кредит № 40011893365/07.09.2023 година, по силата на който на ищцата била заета сумата от 3200 лева,която е следвало да бъде върната чрез 36 месечни вноски.Съгласно клаузите на договора заемателят е следвало да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 3520 лева като по този начин задълженията му по договора били в общ размер от 8288 лева.Счита,че така търсеното възнаграждение за допълнителни услуги по договор за потребителски кредит в размер на 3520 лева е нищожно на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД ,вр.с чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП както и поради нарушение на чл.19,ал.4 от ЗПК.Счита,че е налице накърняване на принципа 1 на добрите нрави тъй като в случая е налице не еквивалентност на насрещните престации.Съгласно договора на заемателя е била заета сумата от 3200 лева ,а посоченото възнаграждение за допълнителни услуги е в размер на 3520 лева ,което е необосновано високо и надвишава 100% от размера на кредита.Споразумението за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги в посочения размер нарушавало и принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения,защото е неморално и неетично да се уговаря възнаграждение за услуги ,които не са предоставяни на клиент.Твърди се още ,че със същото споразумение е налице заобикаляне на закона тъй като в чл.19,ал.4 от ЗПК е въведена забрана да се определя ГПР в размер по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.Такава уговорка е нищожна на основание чл.19,ал.5 от ЗПК.В предвид на това ,че в договора е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги ,независимо от това дали реално ще бъдат предоставени на заемателя те представляват разходи по кредита за потребителя и е следвало да се включат в ГПР.При включването им ГПР би надминал максимално определения от закона размер.С посочената сума по договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорни задължения.Сочи още ,че съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни освен ако не са уговорени индивидуално.Счита се ,че клаузата за предоставяне на допълнителни услуги не се явява индивидуално уговорена тъй като видно от самия договор същата е част от стандартни и бланкетни предварително изготвени условия на договора.

Моли се съдът да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на ответното дружество ,че ищцата не дължи сумата от 3520 лева представляваща възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги,дължима във връзка с договор за потребителски кредит № 400118933365 от 07.09.2023 година ,сключен с ответното дружество поради това ,че са нищожни на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП.

Претендират се разноски. Ангажирани са доказателства. Правят се доказателствени искания.

В указания от съда срок ответникът е депозирал писмен отговор,в който 2 оспорва предявеният иск със становището ,че действително между страните по делото съществували договорни отношения по силата на договор за потребителски кредит, съдържащ условията посочени в исковата молба.Не оспорват,че в договора се съдържа клауза за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекс“.Сочат обаче ,че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес,тъй като към момента на предявяване на иска всички задължения по договор за кредит № 40011893365 са погасени изцяло и кредитът бил приключен. Ответното дружество в качеството на кредитор нямало никакви претенции към ищцата.Твърди се още ,че предявеният иск е и неоснователен тъй като ищцата била заявила желание за закупуване на допълнителните услуги предлагани от ответното дружество „Фаст“ срещу дължимо възнаграждение от 1280 лева и „Флекс“ срещу дължимо възнаграждение от 2240 лева ,които е следвало да се заплатят на вноски .Всяка вноска включвала сума по главница ,лихва и сума по пакета от допълнителни услуги.Сочи се още,че кредитополучателят при сключване на договора е можел да не закупува такива допълнителни услуги.Моли да се прекрати производството по делото или да се постанови решение ,с което да се отхвърли предявеният иск.Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.В подкрепа на твърденията си не сочат доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства преценени поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с твърденията ,възраженията и доводите на страните и при съобразяване с разпоредбите на чл.235 и сл.от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

За изясняване на спора от фактическа страна бе назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза изготвена от вещото лице Л.Ц. като вещото лице в заключението си сочи ,че въз основа на предоставените му от ответното дружество договор за потребителски кредит№ 40011893365 от 07.09.2022 година,погасителен план и извършени плащания по договора е установил,че договор за кредит № 4011893365/07.09.2022 година е разписан в качеството на кредитор от „Профи кредит България“АД и като кредитополучател от

Е. С. Х..По силата на клаузите в него на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 3200 лева ,при следните условия:срок на кредита от 36 месеца чрез 36 бр.вноски,всяка в размер от 3

155.48 лева,включваща главница и лихва.Общата сума на кредита (заета сума и възнаградителна лихва) в размер на 5597.41 лева.Годишният лихвен процент е определен на 41.00% и ГПР от 49.13%.При кандидатстване за потребителски кредит кредитополучателят поискал и закупуване на допълнителни незадължителни услуги:“Фаст“-предоставяща право на приоритетно разглеждане и заплащане на кредита ,за което кредитополучателят дължал възнаграждение в размер на 1280 лева и „Флекс“предоставя правото на промяна на погасителния план на потребителя,за което кредитополучателят дължал възнаграждение в размер на 2240 лева.Общата сума по пакета от допълнителни услуги е в размер на 3520 лева и е следвало да се изплати на вноски като размерът на всяка е от 97.78 лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.Вещото лице е установило ,че общото задължение по кредита ,в това число заета сума ,лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е в размер от 9117.41 лева ,а месечната вноска е в размер на 253.26 лева.В заключението се сочи,че в ГПР е определен от 49.13% ,но ако в него се включи допълнителното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги то същият ще е в размер от 132.85%.Вещото лице е установило ,че по договора кредитополучателят е направил три плащания в общ размер от 3660.19 лева като предсрочно е погасил задължението си относно главница от 3200 лева;договорена лихва от 237.78 лева;възнаграждение по допълнителна услуга от 221.63 лева и лихва просрочие от 0.78 лева.

Заключението е прието в с.з. и не е оспорено от страните.

По делото няма спор,че страните в настоящото производство са били обвързани от валиден договор за предоставяне на потребителски кредит от 07.09.2023 година ,по силата на който на ищцата в качеството й на кредитополучател е била заета сумата от 3200 лева от ответника в качеството му на кредитодател.

Според трайно установената съдебна практика абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е наличието на правен интерес (решение № 133/22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на ВКС, II г. о.). За да е налице такъв интерес е нужно да се установи наличие на спор между страните по делото, при който се извършват действия, сериозно засягащи 4 правата на ищеца (решение № 163/13.01.2011 г. по т. д. № 12/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на ВКС, II г. о.).

Следователно, за да съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право (решение № 197/28.06.2010 г. по гр. д.

№ 875/2009 г. на ВКС, I г. о.; решение № 135/10.07.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на ВКС, II г. о.). Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. По смисъла на решение № 299/09.01.2012 г. по гр. д. № 1331/2010 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да е налице правен интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат.

Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни доводи за засегнатите от възникналия правен спор права, както и на характера на самото спорно право.

При такава преценка в настоящия случай съдът, намира че правния интерес не е отпаднал, тъй като договорът за предоставяне на кредит съществува в правния мир. Уреждането на материалните въпроси по него с връщане на главницата, в известен смисъл лишава действията на ищцата от интерес в житейския смисъл , но не и от правен интерес.

Нейният интерес налага по надлежния ред да бъде установено ,че не дължи сумите по закупения пакет от допълнителни услуги,поради нищожността на договора, който атакува.

Страните не спорят ,че процесният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит ЗПК.

Предвиденото в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легално определение на този вид договори е следното - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за 5 продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги е следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР.Видно от заключението на вещото лице при включване на това възнаграждение ,то ГПР ще е в размер на 132.85% ,а не както е посочено от 49.13%