Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1280 от 26.02.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6057/2025
Вид
Решение № 1280
Подписан
26.02.2026
В сила
26.02.2026
Състав
Станимира Иванова, Виктория Руменова Митева, Райна Мартинова

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 432, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 115, ал. 1, б. "ж" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 3, т. 2 · Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.

РЕШЕНИЕ

№ 1280 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна М.ова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20251100506057 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба, вх. № 122449/07.04.2025 г. по регистъра на СРС от ответника по предявените искове – „Топлофикация София“ ЕАД срещу Решение № 4983/21.03.2025 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК и е признато за установено, че Р. С.

Г., А. В. Г. и М. В. Г. не дължат поради погасяване по давност на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 3276,35 лева – цена за доставена топлинна енергия, за която сума са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 8744/2012 г. по описа на СРС.

Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно.

Въззивникът твърди, че не било съобразено, че изпълнителното дело за събиране на процесната сума е било спряно считано от смъртта на един от длъжниците по изпълнителния лист. Сочи, че дружеството било подавало регулярно молби за предприемане на действия по принудително изпълнение. Твърди, че районният съд не е съобразил, че до 26.06.2015 г., когато било постановено решение по Тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в периода на извънредно положение в страната през 2020 г., погасителна давност не е текла. Предвид това моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск – отхвърлен. Претендира разноски.

В законоустановения срок въззиваемите са депозирали отговор на въззивната жалба.

В същия се сочи, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъдe потвърдено.

Твърди се, че срокът на погасителната давност за вземането е изтекъл въпреки настъпилото спиране на изпълнителното дело на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК поради бездействието на взискателя и ЧСИ. Претендират адвокатско възнаграждение.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице 1 срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

Предявени са субективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищците отричат съществуването на претендирано от ответника право, поради което доказателствената тежест е обърната – ищците следва да докажат наличие единствено на правен интерес от воденето на иска при твърдение за новонастъпили факти след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – изтекла погасителна давност, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето вземане – факти, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност.

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.05.2012 г., издадена по гр.д. № 8744/2012 г. по описа на СТС, 89 състав е издаден изпълнителен лист от 13.12.2012 г. за процесната сума в размер на 3 276,35 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода м.03.2004 г. – м.04.2011 г. Ефектът на влязлата в сила заповед за изпълнение е на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради което в случая намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. В този смисъл и в решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., ВКС приема, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения въззивният съд приема, че в разглежданата хипотеза приложима е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност е пет години.

По делото е приет препис от изп. д. № 88/2013 г. по описа на ЧСИ С.Х., от което се установява, че с молба от 18.01.2013 г. взискателят по изпълнителния лист „Топлофикация София“ ЕАД е поискал образуване на изпълнително дело, извършване на справки за банкови сметки, сейфове и действащи трудови договори, като е упълномощил по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ съдебния изпълнител да определи способа за изпълнение.

С Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 2/2020 г. ОСГТК на ВКС приема, че нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. Задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал.

1, б. „ж“ ЗЗД. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г.

С Постановление за спиране от 28.04.2017 г. изпълнителното производство е спряно по молба на взискателя поради сключено споразумение с длъжниците, поради което и наложените запори на банковите сметки на длъжниците са вдигнати.

С молба от 08.01.2018 г. взискателят е поискал възобновяване на изпълнителното производство поради неспазване от страна на длъжниците на сключеното споразумение, поради което производството е възобновено и на 23.01.2018 г. и 23.02.2018 г. са наложени запори върху всички сметки и трудови възнаграждения на длъжниците – Р. Г. и В. Г..

Установява се също, че ответното дружество е подавало молби по изпълнителното дело за извършване на конкретни изпълнителни действия – налагане на запори върху банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците на 28.12.2016 г. и на 2

27.02.2019 г.

Съгласно разрешението, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят е посочил способ за принудително изпълнение, като е поискал налагането на запори, както е в случая, то давността се смята за прекъсната, считано с всяка молба поотделно. За разлика от чл. 116, б. „б“ ЗЗД в случаите на чл. 116, б.

„в“ ЗЗД действието на прекъсването на давността не се свързва с резултата от предприетите изпълнителни действия. При всички случаи обаче, действието, което прекъсва давността, е действието на носителя на материалното право (кредитора), който е инициирал производството, а не действието на компетентния орган, движещ производството, защото законодателят свързва прекъсването на давността с активно поведение на носителя на материалното право, а не с активното поведение на органа, който извършва действията на принудителното изпълнение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора (т. 3 от ТР № 2/2023 по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК).

В този смисъл съдът приема, че последното предприето действие, годно да прекъсне давността, съобразно представените по делото доказателства се явява именно подадената от взискателя молба от 27.02.2019 г., с която е поискано предприемането на изпълнителни действия. Следователно от тази дата е започнал да тече нов 5-годишен срок за погасяване на процесните вземания.

Започналата да тече погасителна давност на 27.02.2019 г. би следвало да изтече на 27.02.2024 г. В този период обаче следва да се вземе предвид нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение, според която спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.

С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр. 22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от 13 март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.

33/2020 г., срокът на обявеното извънредно положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното положение не е удължаван. С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“. Следователно за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително погасителната давност е била спряна по силата на закона и този факт трябва да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността изтича.

По тази причина към 5-годишния давностен срок следва да се прибави и периодът на спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е 69 дена (от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.). При съобразяване на горепосочената разпоредба петгодишната давност следва да изтече на 06.05.2024 г.

Доколкото исковата молба е подадена в СРС на 15.08.2024 г., то е видно, че към тази дата е изтекъл петгодишният давностен срок, считано от последно извършеното действие по принудително изпълнение срещу длъжниците.

Видно от представеното удостоверение за наследници на 04.01.2021 г. длъжникът В.

Г. е починал, като не се установява да са предприемани действия по издирване или конституирането на наследниците му в изпълнителното производство както от страна на ЧСИ, така и от страна на взискателя. Дори и да се приеме, че за част от периода, в който не са извършвани изпълнителни действия 2019 г. – 2024 г. изпълнителното производство е било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, това обстоятелство в случая не обуславя прекъсване или спиране на давностния срок. Спирането на изпълнението по чл. 432, ал. 1, т.

3

3 ГПК не препятства възможността взискателят да поиска извършване на изпълнителни действия, а препятства само възможността някои изпълнителни действия да бъдат извършени докато трае спирането. Спирането на изпълнението по силата на закона при смърт на длъжника не дава възможност за процесуално бездействие на взискателя и не препятства инициативата му за посочване на наследници на починалия длъжник, и възможността му да насочи изпълнение спрямо тях. Следователно, дори при смърт на длъжника, взискателят има задължения за предприемане на необходимите действия за поддържане на висящността на изпълнителното производство. В този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о., ГК, с което е прието, че задължението за предприемане на адекватни действия в изпълнителния процес съществува за взискателя дори и при спряно изпълнение.

Поради изложените съображения настоящият състав намира, че предявените искове се явяват основателни, респективно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски имат ищците – въззиваеми. На процесуалния представител на същите следва на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 200 евро.