Решение № 4907 от 13.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4907 гр. Пловдив, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330108117 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Г. Д. против „Стик-Кредит“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 29, ал.1 от договор за кредит № ***/*** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща нормата на чл.

19, ал.1 ЗПК, както и противоречаща на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, при ГПР в размер на 42,58 % и ГЛП в размер на 36 %, която следвало да бъде върната за срок от дванадесет месеца.

Посочва се, че съгласно чл. 19, ал.1 от договора потребителят следвало в срок от три дни от сключване на договора да осигури действието на трето лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство или да представи банкова гаранция за всички суми по договора за кредит. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 29, ал.1 от договора, потребителят дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден забава. Излагат се съображения, че ищецът е усвоил процесната сума, но не е заплатил посочената неустойка, доколкото клаузата, регламентираща същата е недействителна поради следните съображения: посочената неустойка по съществото си представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР, а чрез договарянето й по този начин се целяло заобикаляне на номерата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като същата излизала 1 извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционни фукции, поради което се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „СтикКредит“ АД, с който се взима становище за допустимост, но за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че при сключване на договора са спазени всички изисквания, регламентирани в чл.

11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК за формиране на ГПР. Неустойката не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото същата се начислявала след сключване на договора, респ. за тези разноски кредиторът не е бил наясно към момента на неговото сключване. Същата била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. С посоченото задължение ищецът бил наясно преди сключване на договора, като впоследствие разполагал и с 14 дни, за да се откаже от него. Във всеки един момент, в който ищецът осигурил уговореното обезпечение, неустойката спирала да се явява дължима. Същата не противоречала на добрите нрави, а гарантирала интереса на кредитора за връщане на дължимата сума. Посочва се, че през 2024 г. ищецът сключил два договора с ответното дружество, в които била уговорена процесната неустойка. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ***/*** г., се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 %. В договора била уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 19, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в Общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се 2 заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

С протоколно определение от 05.11.2025 г., постановено по делото, е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че неустойката не е включена в ГПР.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 27 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 29 и чл. 19 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 19 от договора, която препраща към общите условия, възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния 3 план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 29 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над предвидения в чл. 19, ал.4 ЗПК размер. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по 4 кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но след включването на неустойката по чл. 29 от договора, то ГПР ще нарастне над предвидения в чл. 19, ал.4 ЗПК размер.