Решение № 1996 от 22.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1996 гр. София, 22.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100500325 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20199595/18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 48570/20 г. по описа на СРС, 78 състав, е признато за установено на основание чл. 3, ал. 1 ЗУТОССР по предявения от Б. СЛ. Б. срещу Национален осигурителен институт – ТП на НОИ София – град, че ищецът е работил по трудов договор в периода от 01.06.1980 г. до 31.12.1996 г., с прекъсване за отбиване на редовна военна служба в периода от 26.03.1981 г. до 31.03.1983 г., последователно на длъжностите: леяр, стругар – формовчик, леяр – формовчик, при работодател, който е реорганизирал и сменял наименованието си, както следва: ППРЧНО „Б.“ – гр. София, „Оптичен завод“ – гр. София, ДСО „Металокерамика“, ДФ „Металокерамика“, ПМК „Люлин“, ДФ „Б. – София“, „Б. – София“ ЕООД.

Постъпила е въззивна жалба от ТП на НОИ София – град срещу решение №

20199595/18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 48570/20 г. по описа на СРС, 78 състав.

Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано, постановено е в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, ограничващи правото на защита и препятстващи установяването на истината, като е оставил без уважение искането за откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК по отношение на трудова книжка № 301/09.07.1979 г., образец УП – 2 удостоверение № 09/06.02.2013 г., издаден от „Б. – София“ ООД, и образец УП – 3 № 08/06.02/2013 г., издаден от „Б. – София“ ООД, както и искането за допускане на 1 съдебно – графическа експертиза, с която да се установи дали подписите и отпечатъците от положените печати в трудовата книжка на ищеца и на св. П.К.Й. са идентични като положени по едно и също време и при един и същи работодател. Поддържа, че показанията на разпитаните по делото свидетели са противоречиви и са кредитирани от първоинстанционния съд в нарушение на ЗУТОССР, без да са представени по делото оригиналите на трудовите книжки на свидетелите. По отношение на св. М.К.С. твърди, че свидетелските й показания са недопустими на основание чл. 6, ал. 4 от ЗУТОССР, тъй като от трудовата й книжка се установява, че в периода от 16.02.1976 г. до 10.11.2003 г. е работила при друг работодател. По отношение на св. П.К.Й. се твърди, че е представено незаверено копие от трудовата му книжка, от което е видно, че е работил в „Опитен завод“ към ИМК до 03.08.1988 г., поради което свидетелят не може да свидетелства за спорния стаж след тази дата, т. е. за периода от 03.08.1988 г. до 31.12.1996 г. Поддържа, че достоверността на показанията на св. Й., че през 1980 г. ищецът е работил в леярен цех в завода /на 17 г./ е силно разколебана с оглед на възрастта на ищеца към този момент и липсата на представени писмени доказателства, че лицето, което едновременно е било ученик в редовна дневна форма на обучение, е било разрешено по нормативно уредения ред да работи едновременно на пълен работен ден при тежки и вредни условия на труд на длъжност, която не е могъл да заема по силата на закона. По отношение на показанията на св. И.М.К. се твърди, че не следва да се кредитират, тъй като същите са недопустими – в нарушение на чл. 6, ал. 4 от ЗУТОССР не са представени никакви писмени доказателства за това, че свидетелят е работил или изпълнявал длъжност при същия работодател или осигурител през периода, през който е положен претендираният стаж. Поддържа, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че е установен стажът на ищеца през период, през който същият е бил все още ученик. В трудовата книжка на ищеца е посочено, че трудовото му правоотношение е прекратено на 30.07.1980 г. на основание чл. 29, б. „б“ КТ за длъжността „стругар“, т. е. трудовия му стаж е удостоверен по реда на КТ, а не по чл.

79а, т. 2 КТ ППЗП /отм./, в който е регламентирана единствената хипотеза на зачитане на трудов стаж по време на обучение в професионално – технически училища /но само в ПТУ по сградостроителство и по минно дело, каквото образование не е завършено от ищеца/ и на лица, които са работили най – малко 5 години по специалността си в производството. В тази връзка поддържа, че записът в трудовата книжка на ищеца не доказва, че ищецът е работил още като ученик, както и че доказателствената му сила е силно разколебана с оглед на това, че записът е извършен в нарушение на трудовото законодателство – чл. 112 КТ /1951 г./.

Поддържа, че изложеното по – горе оборва твърденията на св. М.К.С., която заявява, че е видяла за първи път ищеца в завода през 1980 г., когато е бил ученик и е дошъл на стаж, който е бил два месеца, след което е отишъл в казармата. В тази връзка твърди, че от данните в писмо с изх. № РД25 – 481/28.06.2021 г. от ПГМЕ „Никола Й. Вапцаров“ е видно, че ищецът се е обучавал в СПТУ към Техникума по механотехника – гр. София в дневна форма на обучение и му е издадена диплома с фабричен № 047092 и рег. № 6791/28.06.1980 г., от което следва, че ищецът е бил ученик в дневна форма на обучение до 28.06.1980 г., което изключва възможността от 01.06.1980 г. едновременно с обучението си в редовна 2 дневна форма на обучение да е започнал и работа на пълен работен ден по трудов договор по КТ, както и приключването на обучението на 28.06.1980 г. изключва възможността след тази дата – до 30.07.1980 г., както се твърди, да е полаган учебен стаж, който да е част от вече приключило обучение. Поддържа, че неоснователно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което показвало непознаване на трудовото и осигурителното законодателство. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна – Б. СЛ. Б. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Твърди, че обжалваното решение е допустимо, тъй като са спазени визираните в чл. 5 от ЗУТОССР абсолютни процесуални предпоставки за допустимост на иска. Посочва, че по делото е представено удостоверение № 21 – П000372/31.01.2020 г., издадено от ТП на НОИ, с изх. № 5510 – 21 – 1/04.02.2020 г., от което се установява, че разплащателните ведомости, както и другата документация, доказваща трудов и осигурителен стаж на „Б.“ ЕООД – гр. София, е била приета за съхранение от ТП на НОИ – София – град с ППП

№ 6015/23.12.2016 г., с оглед прекратяването на предприятието – работодател без правоприемник, за периода от 01.05.1978 г. – 30.06.1978 г., 01.07.1979 г. – 31.12.1979 г., 31.10.1981 г. – 31.12.1989 г., 01.03.1993 г. – 30.04.1993 г. и 01.09.1993 г. – 30.09.1993 г., като в удостоверението е отразено, че липсват данни в разплащателните ведомости за лицето Б. СЛ. Б. за периодите – 01.06.1980 г. – 30.07.1980 г.,

01.09.1980 г. – 28.02.1981 г., 30.04.1983 г. – 30.11.1989 г., 01.01.1990 г. – 28.02.1993 г., 01.05.1993 г. – 31.08.1993 г. и 01.10.1993 г. – 31.12.1996 г.

Твърди, че в първоинстанционното производство ТП на НОИ – София не е направило реално оспорване на конкретни вписвания в трудовата книжка на ищеца и в двата броя удостоверения, представени по делото, поради което не е доказано и невярно или неточно вписване в тях. Липсата на конкретни оспорвания е обусловил и отказа на първоинстанционния съд да открие производство по оспорване на документи по реда на чл.

193 ГПК. Поддържа, че по делото са представени писмени доказателства, от които се установяват преобразуванията на дружествата - работодател на ищеца, както и прекратяването на дружеството без правоприемник и ликвидацията му на 15.06.2021 г.

Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е започнал работа в ППРЧНО „Б.“ – София през 1980 г. първоначално като стругар, а след това – като леяр – формовчик. В периода от 26.03.1981 г. до 31.03.1983 г. ищецът е отбивал военната служба, а след това е постъпил на работа на 30.04.1983 г. като леяр – формовчик в Опитен завод до 31.12.1989 г. Посочва, че след преобразуването на Опитния завод през 1990 г. в ПМК „Люлин“ ищецът е бил преназначен в ПМК „Люлин“ на 01.01.1990 г., където е работил на длъжността „леяр – формовчик“ до 31.12.1996 г. Твърди, че ПМК „Люлин“ – София е предприятие, което е част от „Б. – София“ ЕООД, което е прекратено и заличено от търговския регистър без правоприемник през 2001 г. Поддържа, че разпитаните по делото 3 трима свидетели установяват безпротиворечиво, безпристрастно и в съответствие с останалите доказателства по делото, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение през процесния период в предприятието - работодател, като по отношение на тях са представени и приети по делото като начало на писмени доказателства оформени по надлежния ред трудовите им книжки. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Претендира разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 ЗУТОССР.

Ищецът Б. СЛ. Б. твърди, че е работил по трудово правоотношение в периода от 01.06.1980 г. до 31.12.1996 г., с прекъсване за отбиване на редовна военна служба в периода от 26.03.1981 г. до 31.03.1983 г., последователно на длъжностите „стругар“ и „леяр – формовчик“, при работодател, който е бил реорганизиран и преобразуван, както следва:

ППРЧНО „Б.“ – гр. София, „Оптичен завод“ – гр. София, ДСО „Металокерамика“, ДФ „Металокерамика“, ПМК „Люлин“, ДФ „Б. – София“ и „Б. – София“ ЕООД. Посочва, че към настоящия момент работодателят му е с прекратена дейност без да има правоприемник.

Твърди, че осигурителните органи не са признали посочения период за трудов стаж при пенсиониране. Посочва, че по делото е представено удостоверение № 21 – П00372/31.01.2020 г., издадено от ТП на НОИ, с изх. № 5510 – 21 – 1/04.02.2020 г., съгласно чл. 5, ал. 2 ЗУТССОР, с оглед прекратяването на предприятието – работодател без правоприемник, от което се установява, че разплащателните ведомости, както и другата документация, доказваща трудов и осигурителен стаж на „Б.“ ЕООД – гр. София, е била приета за съхранение от ТП на НОИ – София – град с ППП № 6015/23.12.2016 г. за периода от 01.05.1978 г. – 30.06.1978 г., 01.07.1979 г. – 31.12.1979 г., 31.10.1981 г. – 31.12.1989 г., 01.03.1993 г. – 30.04.1993 г. и 01.09.1993 г. – 30.09.1993 г., като в удостоверението е отразено, че липсват данни в разплащателните ведомости за лицето Б. СЛ. Б. за периодите – 01.06.1980 г. – 30.07.1980 г., 01.09.1980 г. – 28.02.1981 г., 30.04.1983 г. – 30.11.1989 г., 01.01.1990 г. – 28.02.1993 г., 01.05.1993 г. – 31.08.1993 г. и 01.10.1993 г. – 31.12.1996 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника – ТП на НОИ – София - град, че работил по трудов договор в периода от 01.06.1980 г. до 31.12.1996 г., с прекъсване за отбиване на редовна военна служба в периода от 26.03.1981 г. до 31.03.1983 г., последователно на длъжностите: леяр, стругар – формовчик, леяр – формовчик, при работодател, който е реорганизирал и сменял наименованието си, както следва: ППРЧНО „Б.“ – гр. София, „Оптичен завод“ – гр. София, ДСО „Металокерамика“, ДФ „Металокерамика“, ПМК „Люлин“, ДФ „Б. – София“, „Б. – София“ ЕООД, и е придобил трудов стаж за пенсиониране за посочените периоди.

Ответникът – ТП на НОИ – София – град твърди, че искът е недопустим, а при условията на евентуалност – неоснователен. Поддържа, че искът е недопустим, тъй като поради липсата на изискуемо от закона начало на писмено доказателство по чл. 4, ал. 2, т. 2 4