Решение № 343 от 28.06.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 343 гр. Кърджали, 28.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140101024 по описа за 2025 година

Предявен е иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК във вр. чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Предявен е от ищцата Т. Т. М. от К. иск за признаване нищожността на Договор за потребителски кредит ********** сключен на 10.02.2025г., поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. При условията на евентуалност се моли прогласяването нищожността на т.2.2 от Договора, предвиждаща такса за експресно разглеждане в размер на 119.55 лева за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

Сочи, че на 10.02.2025 г., сключила с ответника Договор за потребителски кредит №OL00116761 за сумата 500 лева, при фиксиран ГЛП от 40.10% и ГПР от 49.18%. Следвало да внесе обща сума от 636.23 лева, като сумата включвала главница , лихва и такса за експресно разглеждане. Сочи , че ГЛП от 40.10% показва прекомерност на лихвата, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва , което съгласно съдебната практика противоречало на добрите нрави. ГПР бил посочен 49.18%, но същият бил увеличен по скрит начин, тъй като в него не била включена дължимата допълнителна такса за услуга експресно разглеждане на делото в размер на 119.55 лева , което правило договора нищожен. Всощност се касаело до „скрито“ оскъпяване на кредита и допълнително обогатявен на икономически по силната страна извън посочените ГЛП и ГПР. Претендира разноски.

Ответникът оспорва иска като недопустим и неоснователен. Излага съображения , че имало издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 244/2025г. по ч.гр.д. № 737/2025г. на КРС , която не била възразена от длъжника-ищцата в настоящото производство и заповедта влязла в сила и се ползвала със стабилитет.

1

Недопустимо било след това да се предявява иск за обвяване нищожността на същия договор, по който била издадена горецитираната заповед. Излага съображения за неоснователност на твърденията за нищожност на клаузата по т.2.2 от договора , както и на целия договор.

Съдът, за да се произнесе , съобрази следното:

От представения Договор за потребителски кредит ********** се установява, че същият е сключен между страните на 10.02.2025г. за сумата 500 лева, при фиксиран ГЛП от 40.10%, брой погасителни вноски – 1 с дата на падеж 12.03.2025г. и ГПР от 49.18%. Обща стойност на плащанията е 636.26 лева.

От приетото заключение на вещото лице по назначената ССчЕ се установи , че посочената стойност на ГПР от 49.18% по сключения Договор за потребителски кредит ********* е изчислена при включване единствено на възнаградителна лихва в общия разход по кредита. При включване на таксата за експресно разглеждане , ГПР възлиза на 1776.18%.

По този договор, след издаване на изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 244/2025г. по ч.гр.д. № 737/2025г. на КРС, Т. М. е заплатила 250 лева.

По делото се установява, че въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 244/2025г. по ч.гр.д. № 737/2025г. на КРС, е издаден изпълнителен лист за заплащане на следните суми: 500 лева – главница , 16.71 лева – лихви за забава, 13.85 лева – лихви за забава, ведно със законна лихва върху главницата до окончателното изплащане. Съгласно константната съдебна практика в случаите, в които български съд е постановил акт, в който не е изложил , макар и най-общо съображения за извършен от него контрол за неравноправност на всички или част от договорните клаузи, съобразно изведеното в практиката на СЕС, влязлата в сила заповед за изпълнение или съделно решение не съставляват абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал.1 от ГПК правния спор да бъде преразгледан относно тези договорни клаузи, спрямо които националния съд не е осъществил преценка за наличието на някое от основанията по чл.143 от ЗЗП. В тази хипотеза потребителят е легитимиран да предяви установителен иск за недействителност на договорните клаузи, осъществяващи общия или някой от специалните фактически състави на неравноправността по чл. 143 от ЗЗП. Ето защо , исковата молба е надлежно предявена от надлежна активно легитимирана страна и следва същата да бъде разгледана относно наведените в същата съображения, касаещи наличието на неравноправни клаузи. Съдът намира иска по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД за основателен , защото видно от заключението на вещото лице, в ГПР не е включена таксата за експресно разглеждане.

Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, 2 съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същите не представляват и реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носят допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е възползвал от някоя от посочените услуги. От договора за потребителски кредит се установява, че длъжникът дължи възнаграждението за допълнителни услуги от момента на подписване на договора, като плащането е разсрочено и включено като част от погасителната вноска по кредита.

Следователно, в случая се касае за уговорки по сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по тези допълнителни услуги, поради което следва да се включат в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този смисъл, съдът намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Така таксата за тази услуга прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Именно затова клаузите от договора не отговорят на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка. По изложените съображения, съдът намира , че иска следва да бъде уважен и процесния договор следва да бъде обявен за нищожен.

3

С оглед крайния изход на делото, следва да се приеме за справедливо и достатъчно в случая възнаграждение, дължимо се на процесуалния представител на ищеца, за оказаната от него безплатна помощ по реда на чл.38 от ЗАдв, в размер общо на 122.71 евро с ДДС, за което съдът съобрази както цената на иска, така и че делото е с ниска правна и фактическа сложност, събираните доказателства са обичайните за този вид дела, делото приключи в едно съдебно заседание. Съдът не следва да се ръководи от посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото, съобразно решението по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101,§1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да бъде разглеждана само като ориентир при определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА. (Така Определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, Определение №372/18.10.2024 г. по в.гр.дело №214/2024 г., по описа на Окръжен съдКърджали).

Прочие, ответникът следва да заплати по сметка на КРС държавна такса за образуване на делото от 25.56 евро , както и направените бюджетни разноски за вещо лице в размер на 100.00 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Т. Т. М. с ЕГН ********** от ********** и „КРЕДИТО“ООД с ЕИК 204554530 , със седалище и адрес на управление: град София, бул.Черни връх №51Г, офис 32 с урпавител Р. Н. Т. , че сключеният между тях Договор за потребителски кредит *******0.02.2025г., е нищожен на основание чл. 26, ал.1 , пр.1 от ЗЗД.

ОСЪЖДА „КРЕДИТО“ООД с ЕИК 204554530 , със седалище и адрес на управление: град София, бул.Черни връх №51Г, офис 32 с урпавител Р. Н. Т. ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б. с ЕГН ********** от САК, съдебен адрес ********1 адвокатско възнаграждение съгласно чл.38 от ЗАдв, в размер на 122.71 евро с ДДС.

4

ОСЪЖДА „КРЕДИТО“ООД с ЕИК 204554530 , със седалище и адрес на управление: град София, бул.Черни връх №51Г, офис 32 с урпавител Р. Н. Т. ДА ЗАПЛАТИ по сметка на КРС държавна такса за образуване на делото от 25.56 евро , както и направените бюджетни разноски за вещо лице в размер на 100.00 евро.

Решението подлежи на обжалване пред КОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________

5