Решение № 1154 от 20.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1154 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100505081 по описа за 2024 година

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Р. И. Н. срещу решение от 21.09.2023 г. по гр.д. №44826/2019 г. на Софийския районен съд, 41 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Р. П. Д. - в лично качество и като наследник на починалия в хода на процеса Д.Г.К., и Р. Д. К. - като правоприемник на починалия в хода на процеса Д.Г.К., иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат неправомерно извършените за преустройство на таванско помещение в ателие, находящо се в на адрес: гр. София, ул. *************, кота +14 м., представляващо съгласно действащата кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. София самостоятелен обект на правото на собственост с идентификатор ***, строително-монтажни работи и да възстановят покривната конструкция, комините в сградата, фасадата на сградата, стената на таванското помещение откъм входа на същото в съществувалото положение преди извършеното преустройство, както и да премахнат изградения от тях отдушник на санитарното помещение в ателието откъм общите части на сградата в таванското помещение.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

Сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че таванските помещения в процесната СЕС не са отделени като самостоятелни обекти и не са разпределяни, изградени са в едно общо подпокривно пространство, което по естеството си представлява обща част на сградата, поради което необоснован е изводът на първоинстанционния съд, че процесното таванско помещение принадлежи към жилището на ответниците. Поддържа, че необосновано съдът е приел, че обемът на процесното таванско помещение не е променен, както и че извършените в ателието СМР на са свързани със засягане на общи части на сградата, респ., че преустройството не е свързано с промени, довели до застрашаване 1 състоянието на покрива, и че не са премахнати и унищожени греди и ребра от покривната конструкция, и че не е разрушен и повреден съществуващият комин. Твърди още, че необосновано СРС е приел, че съществуващият прозорец на ателието не компрометира или застрашава стабилността на покривната конструкция на сградата, че не е нелице преместване на стена на таванското помещение, както и че изведения отдушник от изграденото санитарно помещение не е в разрез със санитарно-техническите превила и норми в строителството Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения негаторен иск. Претендира разноски.

Въззиваемите Р. П. Д. и Р. Д. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят въззивната жалба да бъде оставена без уважение, както и съдът да приеме, че предявеният иск с правно основание чл.109 ЗС е недопустим. Претендират разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 14.02.2024 г., с което е оставено без разглеждане искане, заявено с молба, вх.

№25042152/27.11.2023 г., подадена от Р. П. Д. и Р. Д. К. в качеството им на ответници по делото за изменение на решение №20103498/21.09.2023 г., постановено по делото, в частта за разноските, като такива им бъдат присъдени на основание чл.78 ал.3 ГПК за прекратената с определение №20059100/26.09.2022 г. част от производството по предявените срещу тях искове по чл.124 ал.1 ГПК, и е оставено без уважение искане, заявено с молба, вх.

№25042152/27.11.2023 г., подадена от Р. П. Д. и Р. Д. К. в качеството им на ответници по делото за изменение на решение №20103498/21.09.2023 г., постановено по делото, в частта за разноските, като такива им бъдат присъдени на основание чл.78 ал.3 ГПК за отхвърлените срещу тях искове по чл.109 ЗС. Това определение е обжалвано от ответниците с частна жалба от 19.03.2024 г., в която е посочено, че неоснователно съдът не им е присъдил разноски за всички искове, вкл. и за прекратената част от делото. В жалбата се сочи още, че сторените от тях разноски са надлежно удостоверени, както и че разноски без процесуално представителство се признават за разноски по делото. Жалбоподателите молят определението на СРС да бъде отменено и да определи дължимата от ищеца държавна такса за всеки дени от предявените искове, както и да им бъдат присъдени в цялост сторените от тях разноски.

Ответната страна Р. И. Н. в законоустановения срок оспорва жалбата.

Решението не е обжалвано от ответниците в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените насрещни осъдителни искове с правно основание чл.45 ЗЗД, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са възраженията на ответниците, поддържани и във въззивното производство, че предявеният негаторен иск е недопустим. Негаторният иск, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над 2 обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта /имота/ според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика.

С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Законността на преустройството, установено по административен ред, каквито са твърденията на ответниците, с оглед недопустимостта на предявения иск, не само, че не е пречка за предявяване на негаторния иск, но е и не е пречка за успешно провеждане на този иск, ако в резултат на извършването му се препятства, или смущава упражняване правото на собственост на ищеца включително и върху общите части.

/ТР №31/1984 г. на ОСГК, решение №324/21.06.2010 г. по гр.д. №1320/2009 г., II ГО на ВКС/.

Разяснения как се определя цената на иска, предявен по реда на чл.109 ЗС, се съдържат в т.1 ТР №4/2015 г. на ОСГК. Искът за премахване на извършени преустройства и за възстановяване на положението преди извършване на преустройството е оценяем – определение №619 от 29.12.2017 г. по гр.д.№1493/2017 г. на I г.о. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че дължимата държавна такса в случая е внесена изцяло, доколкото с разпореждане от 23.04.2020 г. съдът е определил цената на иска по правилото на чл.70 ал.3 ГПК и е събрал дължимата държавна такса. Освен това, невнасянето на цялата дължима държавна такса не е основание за недопустимост на исковете, нито на решението постановено по тях. По силата на чл.77 ГПК съдът може по всяко време да постанови принудителното събиране на разноски от страната, която е останала задължена за тях.

Злоупотребата с права в тР.та съдебна практика се определя като противоправно, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57 ал.2 КРБ/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл.8 ал.2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Справедливите граници за упражняването на едно материално или процесуално право е преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита; както и постигането на правомерни цели. Когато упражняването на правото противоречи на неговото социално предназначение, то се осъществява отвъд тези граници и ще представлява злоупотреба с право, ще бъде неправомерно. В случая е предявен иск за защита на правото на собственост на ищеца, което според твърденията и е некърнено от соченото неоснователно въздействие от страна на ответниците върху имота и, т.е. липсва разминаване между целта, за която е предоставено и целта, за която се използва – преустановяване на неоснователно въздействие върху имота на ищеца и премахване последиците от соченото преустройство.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

От събраните по делото писмени доказателства /нот. актове, неоспорени от страните/ е установено по делото при условията на пълно и главно доказване, че ищецът и ответниците са собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда, която е в режим на ЕС, респ. собственици са на ид.ч. от общите части на сградата, съгласно разпоредбата на чл.38 ал.1 ЗС, а и това обстоятелство е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада в определението по чл.140 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.38 ал.1 ЗС, при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове 3 инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване, а съгласно ал.2 на същата разпоредба, общите части не може да се делят, т.е. не могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки и да се придобиват по давност /ТР №34/1983 г. на ОСГК на ВС/. Съгласно същото ТР, подпокривното пространство /таванът/ на сгради, притежавани в етажна собственост, когато не е изградено като жилища, ателиета, стаи за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти или сервизни помещения към тавана, е обща част от сградата. Прието е, че когато подпокривното пространство има нужната височина, пространство и обем и има нормален достъп от стълбище при спазване на определени законови изисквания могат да се изградят отделни обекти, или сервизни помещения към обекти от долните етажи.

Неоснователно е твърдението на въззивника, че процесното ателие преди преустройството му не е било прилежащо към апартамента на ответниците таванско помещение. От събраните по делото доказателства /нот. актове, легитимиращи страните като собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда, както и от представения разпределителен протокол от 30.01.1936 г./ е установено при условията на пълно и главно доказване, че ответниците са били собственици на таванско помещение като принадлежност към апартамента, т.е. обща част по предназначение, което таванско помещение е преустроено в ателие, а такива са и твърденията на самия ответник в исковата молба и това обстоятелство също е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада в определението по чл.140 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че процесната ЕС в процесната сграда е възникнала след извършеното окончателно разпределение на жилищените обекти в кооперацията, съгласно представения по делото разпределитен протокол. От протокола е видно, че на всеки член-кооператор е определено кое жилище, ведно с кои прилежащи помещения получава още към посочения момент – 1936 г.