Решение № 748 от 13.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 748 гр. Стара Загора, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Емилия Ат. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20265530100529 по описа за 2026 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване на нищожност на Договор за паричен заем № ************* година, сключен между ищеца и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД. В условията на евентуалност е предявен иск за обявяване нищожност на следните клаузи: чл.

3, ал. 7 от Договор за паричен заем ************* година и чл. 6, ал.2 от Договор за паричен заем № ************* година.

Ищцата С. В. В., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на кредитополучател, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за паричен заем № ************* година. По силата на този договор, последният се задължил да предостави на ищцата заемни средства, в размер на 1000 лева, а тя от своя страна се задължила да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл. 3, ал. 7 от договора, месечния лихвен процент по заема бил уговорен от 3,900 %, а съгласно ал. 5 от същия член на Договора, годишният процент на разходите бил 58.469%.

Договорът не бил изцяло погасен, като към датата на подаване на исковата молба ищцата е платила 267,76 лева, равняващи се на 139,90 евро.

Действително приложената в кредитното правоотношение стойност на годишния процент на разходите, обаче, бил различен от посочения в договора и с вписаната от Кредитодателя стойност на годишен процент на разходите от 58.469% по договора за кредит. Това било така, защото съгласно договора се дължала „неустойка”, посочена в чл. 6, ал.2, в случай, че ищцата не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция. Освен неустойката, съгласно чл. 15 от ОУ към Договора за заем, със сключването на последния Кредитодателят имал право да сключи и 1 застраховка „Живот“ на кредитополучателя, в която да се обезпечи погасяването на заема в случай на смърт.

Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 6 в договора за потребителски кредит и чл. 15 от ОУ към Договора за заем, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която благоприятствала Кредитодателя и увреждала Кредитополучателя. С такава клауза в Договора “КРЕДИ ЙЕС“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора.

Твърдяното от пълномощника на ищцата се подкрепяло и от факта, че съгласно чл.6 от договора за потребителски кредит във връзка с чл. 10, ал. 2 от Общите условия, ищцата следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора, като впоследствие, да се сключи договор за поръчителство във връзка с процесния Договор за заем. В противен случай се дължала неустойка, в размер на 1 998,00 лева, равняващи се на 1 021.56 евро, и която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план, представляваща неразделна част от Договора.

Ищцата изброява визираните в чл. 10, ал. 2 от Общите условия към Договора изисквания за предоставяне на обезпечение.

Уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „застраховка“ били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на тези възнаграждения в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика", по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, поради което и на основание чл.

22 от ЗПК, вр чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК, договорът бил нищожен. В тази връзка цитира съдебна практика.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика.

Според ищцата, „неизпълнението“ на задължението й да посочи поръчител, отговарящ на посочените условия, вдигал лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази 2

„неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, поради което се дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

За пълна изчерпателност, посочва, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Изброява аргументи по цитираната Директивата.

Твърди, че посоченият лихвен процент в процесния Договор за паричен заем, който е в размер от 3,900 %, не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по- високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е бил обявен на потребителя и не е посочен в чл. 3, ал.1, т. 7 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение.

Съгласно § 1. от допълнителните разпоредби на Закон за потребителския кредит, "Лихвен процент по кредита" бил лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест, за да бъде коректно посочен лихвеният процент по кредита следвало да бъде изчислен на годишна основа към сумата на усвоения кредит, а в процесния договор бил посочен единствено дължимият месечен лихвен процент, не и годишният, в нарушение на изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК, водещо до нищожност на договора.

Отделно от гореизложеното, съгласно чл. 15 от ОУ към Договора за заем, със сключването на последния Кредитодателят имал право да сключи и застраховка „Живот“ ЗД „БУЛ ИНС“ АД на кредитополучателя, в която да се обезпечи погасяването на заема в случай на смърт. Видно от приложените доказателства, сумата по застрахователната премия не била включена в годишния процент на разходите, което отново било нарушение на чл. 19 от ЗПК, тъй като не бил приложен годишния процент на разходите по правоотношението. Включвайки заплатената застрахователна премия към ЗД „БУЛ ИНС“ АД, годишния процент на разходите надхвърлял значително допустимият по закон.

Пълномощникът на ищцата счита, че договорната лихва, уговорена в процесния Договор за заем, противоречи на добрите нрави, по смисъла на чл.

26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на Договора, страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва от 3,900 %, а съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да 3 компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задължението по договора за заем било необезпечено, но договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правила клаузата, уговаряща размера й - нищожна. В тази насока цитира съдебна практика.

Твърди още, че уговорената неустойка в чл. 6 от Договора за паричен заем, в размер на 1 998,00 лева, равняващи се на 1 021,56 евро, също е нищожна. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последните по никакъв начин не обезщетявали кредитора за претърпените от него вреди, нито служели за обезпечение на задълженията по договорите за кредит, а още по-малко го санкционират, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на Заемодателя.

Процесната клауза за неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството ответник и съответно не била индивидуално уговорена. Счита, че уговорката в чл. 7 от процесния договор за потребителски кредит по отношение неустойката е неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва.

Твърдението на ищцата е, че по Договор за паричен заем № ************* г. не е погасила всички суми, а е платила 267,76 лева, равняващи се на 139,90 евро.

Молбата към съда е да постанови решение, с което да признае за 4 установено, че Договор за паричен заем № ************* година, сключен между „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, и С. В. В. е изцяло недействителен.

В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че договорът е действителен, моли да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че следните клаузи по сключения между „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, и С.

В. В. Договор за паричен заем № ************* г., са нищожни, а именно:

1.

Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем ************* година, съгласно който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,900 % /три цяло и деветстотин хилядни процента/ върху главницата;

2.

Чл. 6, ал.2 от Договор за паричен заем № ************* година, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването му.