Решение № 3787 от 11.07.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 8309/2022
- Вид
- Решение № 3787
- Подписан
- 11.07.2023
- Състав
- Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, ГЕОРГИ СТОЕВ
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.140 · Граждански процесуален кодекс
- чл.202 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 298, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.108 · Закон за собствеността
- чл.70, ал.2 · Закон за собствеността
- чл. 72 · Закон за собствеността
- чл.72, ал.1, изр.1 · Закон за собствеността
- чл. 72-74 · Закон за собствеността
- чл.73, ал.1 · Закон за собствеността
- чл.74 · Закон за собствеността
- чл. 74, ал. 1 · Закон за собствеността
РЕШЕНИЕ
№ 3787 гр. София, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове:
Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100508309 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение от 08.03.2022 г. по гр.д.№ 43689 по описа за 2020 г. на СРС, 45-ти състав се: ОТХВЪРЛЯТ предявените от К. П.Б.срещу А. Д. А., Л. С. К. и М. И. Д., осъдителни искове с правно основание чл. 72 от ЗС, за сумата от 10 950 лв., с която се е увеличила стойността на апартамент № 3, находящ се в гр.София, ж.к. *******., претендиращи се, както следва: от А. Д. А., сумата от 7000,00 лева, от М. И. Д. сумата от 1975,00 лева и от Л. С. К. сумата от 1975,00 лева.
В тежест на ищцата са възложени разноските.
Постъпила е въззивна жалба от К. П. Б., ищец пред СРС.
Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност. Сочи, че от СРС не била разпределена доказателствената тежест между страните. Счита, че неправилно относно недобросъвестността на ищцата, СРС се бил позовал на решение по гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС.
1
В допълнителна молба във връзка с указанията на СРС за внасяне на държавната такса за въззивното производство сочи, че от показанията на свидетеля Б. се установявало, че ищцата живее в процесното жилище, израснала била в него, както и, че била правила ремонти в него, считайки го за свой. Всичко това доказвало, че ищцата е добросъвестна. Поддържа тезата си за неправилност на решението с оглед на това, че СРС се бил позовал на решение по гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС. Счита, че позоваването на мотиви на друго решение е недопустимо.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови решение, с което да бъде уважена претенцията й.
В хода по същество пред настоящата инстанция процесуалния представител на въззивницата навежда довод, че ищцата се легитимира като добросъвестен владелец на основание завещание в нейна полза.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответниите пред СРСА. Д. А., Л. С. К. и М. И. Д.. В хода на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. По делото не било доказано нито ищцата да е добръсовестна, нито да има основание на което да се намира в имота.
Относно изложеното от страна на процесуалния представител в хода по същество на спора пред настоящата инстанция, че ищцата се легитимира като добросъвестен владелец на основание завещание в нейна полза, сочи, че такова пред СРС не е представено поради което този довод не следва да се обсъжда от настоящата инстанция. Наред с това намира, че дори да е налице завещание в полза на въззивницата, то това не я правело добросъвествен владелец. Освен това по делото не било доказано срокът в който са били извършени подобренията; не било доказано и аккви са квотите на ответниците. Искът бил неоснователен. Претендират се разноски.
По допустимостта на жалбата.
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 11.03. 2022 г. Въззивната жалба е подадена на 22.03.2022 г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
2
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо при съобразяване с последното изменение на ищцовата претенция, обективирано в молба от 04.08.2021 г./л.51 по делото пред СРС/.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че не са налице предпоставките на чл.72, ал.1, изр.1 от ЗС, тъй като ищцата не била добросъвестен владелец. За да достигне до този извод, СРС се е позовал на решениетопо гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС, където било прието, че ищцата е недобросъвестен владелец на имота. Действително, този извод не бил обвързващ за съда, но на ищцата било указано с определението по чл.140 ГПК, че следва да докаже, че е добросъвестен владелец. Такова доказване не било проведено. Ищцата можела да претендира, ако е упражнила недобросъвестно владение стойността на извършените подобения, но само в хипотезата на чл.74 ЗС, която била различна и с различни последици. Такава претенция не била заявена в настоящето производство, дори при условията на евентуалност. Според СРС, ищцата била доказала извършването на ремонтните дейности и увеличената стойност на имота, в резултат на ремонтите, но искът подлежал на отхвърляне поради липсата на първата предпоставка – добросъвестност на ищцата. Затова и СРС не е разгледал възражението на ответниците за погасителна давност.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Разпоредбите на чл. 72-74 ЗС регулират правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта.
Съгласно чл. 72 от ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
3
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта- ал.2.
До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта- ал.3.
Съгласно чл. 74 от ЗС недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.
Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72.
Ищцата твърди, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС, 154 състав, на основание чл.108 ЗС,ответниците били признати за собственици, а тя е осъдена да предаде владението върху ап.3, находящ се в гр.София, ж.к.*******, ет.1. Сочи, че живее в жилището вече 20 години, както и до момента. От момента на влизане във владение на процесния имот през 1998 г. извършила основен ремонт на всички помещения в жилището, тъй като без тях апартаментът бил негоден за обитаване. Сочи, че тези ремонти била извършила в качеството си на добросъвестен владелец и същите били увеличили значително стойността на имота. Така извършените от нея подобрения на имота оценява на 10 000 лв. като на л.4-5 е изброила извършените от нея ремонтни дейности.
В срока о чл.131 ГПК ответниците са оспорили исковата молба като неоснователна. Оспорва се подобренията да са извършени от ответницата, както и техния размер. Освен това част от извършените действия не представлявали подобрения. Оспорено е, че ответницата е добросъвестен владелец, както и е направено възражение за погасяване на претенцията на ищцата по давност.
За да бъде уважен иск по чл. 72, ал. 1 от ЗС , ищецът следва да установи в съдебния процес, че е извършил подобрения в чужд имот, които са увеличили неговата стойност, размера на това увеличение, както и че към момента на извършването на подобренията е имал качеството на добросъвестен владелец. В случай, че е бил недобросъвестен владелец, претенцията му следва да бъде квалифицирана по чл. 74, ал. 1 от ЗС - като иск за присъждане на по-малката сума между направените разноски и 4 увеличената стойност на имота.
Не се спори по делото, както и от двете страни се признава, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС, 154 състав, постановено по иск по чл.108 ЗС, А. Д. А.в, Е. С. Л., Л. С. К. и М. И. Д. са признати за собственици на недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, като по силата същото решение К. Б. е осъдена да предаде владението на ап. 3 на А. Д. А.в, Е. С. Л., Л. С. К. и М. И. Д., както и е осъдена на основание чл.73, ал.1 ЗС да им заплати сумата в размер на 5880 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на недвиживия имот за периода от м.03.2016 г. до м.11.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 23.11.2017 г. до окончателното изплащане.
Горното не само е безспорно, но и се установява от представеното с исковата молба решение № 66068 от 15.03.2019 г. по гр.д.№ 82270 по описа за 2017 г. на СРС, 154 състав, както и от решението от 14.04.2020 г. на СГС по в.гр.д. № 7193 по описа за 2019 г., също представено от ищцата.
Видно от мотивите на двете съдебни инстанции, в производството по чл.108 ЗС ответницата е направила възражение за изтекла в нейна полза 10 годишна придобивна давност по отношение на процесния и по настоящето дело, недвижим имот, представляващ ап.3, като е твърдяла, че се е настанила в него през 1998 г. по настояване на чичо си К. Б.. Била ползвала имота явно, непрекъснато и спокойно в продължение на 20 години, през които години никой не бил заявил претенциите си. В нейна полза било съставено завещание от К. Б., от датата на което пък била изтекла петгодишната кратка придобивна давност, за което също е направила възражение.
И двете съдебни инстанции са приели, че ответницата не е добросъвестен владелец, тъй като от събраните /там/ доказателства се установило, че презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС е оборена. До този извод е достигнато след анализ на съдържанието на завещанието на което се е позовала К. Б., в чийто текст било записано, че завещателят К. Б. дава „правото на К. да развали договора с Е.Л. Б., за съществуването на който до този момент не била уведомена“. /К. И. Б. се е разпоредил с апартамента в полза на наследодателя на настоящите ответници – Е.Л. Б. по силата на договор за покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 110, дело № 30381, съставен на 16.10.1997 г., виж л.34 – 35 по настоящето дело, като си е запазил 5 пожизнено вещното право на ползване върху имота/. Въз основа на показанията на свидетеля Г. съдът е достигнал до извода, че К. Б. е присъствала при съставяне на завещанието от 15.05.2009 г., както и че на нея са й били необходими свидетели на съставянето му, за да възпроизведе същото действие, за което завещанието било „приподписано“ от съседи, като целта на К. Б. била да получи апартамента след смъртта на К. Б.. Показанията на свидетеля И. Б. /брат на К./ също съдържали индиция за знание у ответницата /там/. При това положение следвал извода, че най-късно към момента на съставяне на завещанието от 15.05.2009 г. К. Б. била узнала за наличието на договора за покупко-продажба, сключен между К. Б. и Е. Б., т.е. че имота към посочения момент не е бил част от патримониума на нейния чичо, т.е. К. е знаела, че завещателя не е собстеник на процесния имот. Затова и владението на К. Б. нямало характеристики на добросъвестно такова. К. Б. не била придобила собствеността върху имота и при условията на 10 годишна давност, тъй като до смъртта си К. Б., който имал пожизнено право на ползване на ап.3, бил живял в него и дори да се приемело, че ответницата по негова воля е живяла в апартамента, то до смъртта му не била упражнявала владение по отношение на него, което по характеристика да бъде противопоставимо на собственика на имота. Производството по иска по чл.108 ЗС било образувано по искова молба, депозирана в съда на 23.11.2017 г., т.е. минималният 10 –годишен давностен срок не бил изтекъл. Затова и искът по чл.108 ЗС е бил уважен. Уважен е бил и искът по чл.73, ал.1 ЗС.
Съгласно т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС , Решение № 143 от 07.12.2010 г. по т.д. № 1100/2009 г. на ВКС, І т.о. , Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 1872 по описа за 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.
Разпечатката съдържа 47 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/89bff41d-5400-4079-9fcf-a5cb2679ad72