Решение № 3022 от 13.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3022 гр. Пловдив, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330117333 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Г. П., ЕГН:

**********, с адрес: с.Ц., обл. П., ул. „С. С.“ № ** чрез адв. Е. И. против „Сити Кеш“ ООД с ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № **** от **** г., е нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит № **** от **** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер на 1800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05% и ГПР – 48,45%. Договорили се съобразно чл.5 от договора, че задължението следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 11 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 2001,56 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но твърди, че не дължал плащания за неустойка.

Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми – гаранти, се генерирала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума. По този начин посочената клауза заобикаляла изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция, била 1 загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция, доколкото била 100 % от заетата сума в размер на 1800 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.

Кумулирането на неустойката към погасителните вноски водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване, което било в разрез с принципа на добрите нрави. Смята, че така договорената неустойка излизала извън присъщата й обезпечителна функция. Твърди, че кредиторът е поставил неизпълними ограничения и е дал твърде кратък срок за изпълнението им с цел да създаде предпоставки за начисляване на неустойката. Уговорената неустойка била в пряко противоречие с Директива 2008/48, според която преди сключването на договора за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Чрез неустойката се прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху длъжника. Излага, че неустойката имала санкционен характер, но противоречала на принципа на добросъвестността. Предвид изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че при сключване на договора не било допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК, доколкото в договора за кредит ясно бил посочен годишният процент на разходите и по какъв начин се формира последният с посочване на компонентите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Не било налице и нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като определеният в договора размер на ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава. Сочи, че клаузата за неустойка не е и не следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като кредиторът следвало да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката била дължима след сключване на договора единствено при условие, че заемополучателят не предложи обезпечение. Твърди, че неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че кредитополучателят не изпълни поетите с подписване на договора задължения за предоставяне на обезпечение. Излага, че параметрите на договора били индивидуално уговорени и потребителят бил наясно с тях.

Позовава се на разпоредбата на чл. 11, т. 18 ЗПК, като твърди, че предоставянето на обезпечение при потребителското кредитиране представлявало съобразена със закона практика, която не водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора, без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Поддържа, че потребителят е разполагал с възможност да продължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение с предоставяне на молба до кредитора, респ. представяне на друго заместващо обезпечение например запис на заповед.

Счита, че потребителят не е имал намерение да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, а е имал за цел да се обогати неоснователно със завеждане на последващи искове. В този смисъл поддържа, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. Твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и фиксирани параметри за срока на договора. Предвид изложеното счита, че клаузата за неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, като преценката за това следва да бъде осъществена във всеки конкретен случай. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която тази неустойка е уговорена. Твърди, че наличието на 12 на брой идентични договори за кредит между страните опровергавало твърдението за недействителност на неустойката. Сочи, че във всички сключени от страна на ищцата договори било предвидено задължение за заплащане на неустойка. Твърди, че вместо след сключване на първия договор ищцата да упражни правото си на отказ от 2 договора, последната е сключила още 11 на брой договора с идентично съдържание, като при сключване на всеки следващ договор потребителят е бил запознат с условията за предоставяне на обезпечение и за заплащането на неустойка, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях.

Счита, че тези обстоятелства водят до извод за индивидуално договаряне и за добросъвестност от страна на кредитора. Поддържа, че договора следва да се тълкува в контекста на трайните взаимоотношения между търговеца и потребителя, доколкото ищецът се е ползвал от кредитни продукти на ответното дружество в периода от 2017 г. до 2023 г., като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.

Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит **** от **** г. се установява, че на ищцата е предоставена в заем сума в размер на 1800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05% и ГПР – 48,45%, платима на десет месечни погасителни вноски. Посочена е в договора и общо дължимата сума от ищцата- 2228,44 лева. Няма спор също, че заемния ресурс е усвоен изцяло от кредитополучателят.

В разпоредбата на чл.5 от договора е предвидено задължение за обезпечаването му с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани изисквания.

В чл. 11 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 2001,56 лева – разсрочено, заедно с всяка месечна погасителна вноска по договора.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от **** г., Стандартен европейски формуляр и искане за сключване на договор.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се установява, че размера на годишния процент на разходите по процесния договор за потребителски кредит, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК, при включване само на разхода за лихва от 428,44 лева, посочени в погасителния план е 48,45%, както е посочено и в договора.

Според в. л., ако към разходите по кредита се включи и неустойката в размер на 2001,56 лева, то тогава изчисленият от експертизата ГПР ще възлезе на 541,97%.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 1800 лева от ищцата, както и наличието на клауза предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2001,56 лева към всяка погасителна вноска при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението предвидено с клаузата на чл. 5 от договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за 3 потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. чл. 5 от договора е предвидено потребителският кредит да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя, като в случай на учредяване на поръчителство, физическото лице следва да отговаря на изброени условия.

При неизпълнение на предвиденото за кредитополучателя задължение за предоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 2001,56 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 84,45 %, а месечния лихвен процент е 40,05%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.