Определение № 1167 от 17.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1167 гр. София, 17.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20228002103624 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 5953 от 22.07.2022 г., подадена от Ц. В. К., И. В. К., В. В. К. и К. И. К. чрез адвокати В. К. и В. Т. от АК – В. Т. срещу въззивно Решение № 217 от 10.06.2022 г. по в.гр.д.№ 386/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответниците по касация Д. К. Д. и П. Д. Б. са подали отговор на жалбата чрез адвокат Й. М. от АК - В. Т.. Считат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С атакуваното въззивно решение, в обжалваната от ищците (понастоящем – касатори) част, е отменено Решение № 406 от 29.03.2021 г. по гр.д.№ 1756/2020 г. на Районен съд – Велико Търново, като е постановено ново, с което са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от настоящите касатори, както следва: срещу Д. К. Д. - положителен установителен иск и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, а срещу П. Д. Б. – ревандикационен иск относно поземлен имот № * в кв. 26 по ПУП на [населено място], с площ от 1 080 кв.м., при описани в диспозитива граници, който имот е урегулиран като УПИ ** в кв. 26 по ПУП на селото, с неуредени регулационни отношения по отношение на ПИ № * и неприложена улична регулация по отношение на улица с ок ок №№ 62-63, заедно с построените в поземления имот жилищна сграда и сайвант, заедно с всички подобрения и насаждения в 1 имота.

Като необжалвано, в сила е влязло първоинстанционното решение в частта му (имаща характер на определение), с която на основание чл. 194, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 193, ал. 1 и сл. ГПК е признато за недоказано направеното оспорване на авторството на подписа, положен за „продавач” в писмен Договор от 23.05.2003 г. за продажба на недвижим имот в [населено място], общ. В. Т., представляващ УПИ ** в кв. 26 по ПУП на селото, заедно с построените в него къща и сайвант, сключен между Г. Х. Ц. като „продавач” и К. Д. К. като „купувач”.

Въззивният съд е приел за установено, че (съгласно КНА от 1978 г.) собственик на процесния имот е бил Г. Х. Ц.. На 23.05.2003 г. е сключен предварителен договор в обикновена писмена форма, по силата на който собственикът се задължил да продаде имота на К. Д. К. (баща на ответника Д. К. Д.). В документа е удостоверено (което е потвърдено и с показанията на присъствалия при сключването му Д. Р. Ц., разпитан в настоящото производство като свидетел), че купувачът влиза във владение на имота от деня на сключване на договора. Обещателят по предварителния договор е починал на 07.08.2003 г., като негови наследници при условията на чл. 10, ал. 2 ЗН се явяват низходящите на починалата преди него сестра Ц. Х. Д. – ищци в процеса. Фактическата власт е упражнявана от К. Д. К. до неговата смърт на 27.03.2015 г., а след това е продължена от ответника Д. К.

Д.. Последният се е снабдил с КНА за собствеността върху имота - № 2334 от 18.10.2019 г., том 12, рег.№ 12051, дело № 1424/2019 г. на пом.нотариус по заместване при нотариус с рег.

№ * на Нотариалната камара. Последвало е сключването на договор за продажба - НА № 197 от 16.07.2020 г., том I, рег.№ 3528, н.д.№ 165/2020 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, по силата на който Д. К. Д. продал на П. Д. Б. процесния имот.

От правна страна е прието, че след смъртта на Г. Х. Ц. ищците са придобили собствеността върху имота по силата на наследственото правоприемство. Същевременно, анализът на събраните по делото доказателства е обосновал извод, че считано от 23.05.2003 г. имотът се е намирал във владение на К. Д. К.. Доколкото в случая се касае за завладян изцяло чужд имот, не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и да е спокойно. В този случай според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството владелец. За придобиване на имота по давност в тази хипотеза не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Това тълкуване се прилага и когато владението е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни то да е отнето. Такъв е случаят (какъвто е и процесният), когато владението е предадено по предварителен договор от обещателя. Неговите наследници (в случая ищците) не придобиват като част от наследството фактическа власт върху имота и владението като фактическо отношение.

Владелец е поемателят („купувача”) по предварителния договор - в случая праводателят и баща на първия ответник в процеса, освен ако владението не му е отнето. Той се ползва от 2 презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, като се приема, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Придобилият владение върху недвижим имот въз основа на предварителен договор не е добросъвестен владелец, поради което придобиване на собствеността може да настъпи след изтичането на срок от 10 години. В случая този срок е изтекъл приживе на К. Д. К., а позоваването на давността е осъществено от неговия наследник и следва да бъде зачетено в съответствие с разясненията по т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ВКС, ОСГК. Придобитото право на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС от наследодателя К. Д. К. е признато на наследника му Д. К. Д. на основание давностно владение и наследство и при условията на чл. 82 ЗС. Така е обоснован извод, че ищците по делото са изгубили правото си на собственост върху имота по смисъла на чл. 99, пр. 1 ЗС, доколкото Д. К. Д. го е придобил на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗС, а впоследствие – валидно го е прехвърлил на ответника П. Д. Б..

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди показанията на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, включително показанията на всички заинтересовани свидетели по чл.

172 ГПК, като извърши преценка на достоверността им и може ли да основе решението си на показанията на заинтересован свидетел ? Може ли съдът да цени и възприеме показанията на свидетел, който няма лични и непосредствени впечатления относно подлежащите на доказване факти, а възпроизвежда думи, казани му от друго лице ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 665/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657/2015 г. на ВКС, І г.о., Определение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 3129/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 80 от 24.02.2021 г. по гр.д.№ 3946/2020 г. на ВКС, ІІ г.о.;

2. Сключването на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съдържащ клауза, че купувачът влиза във владение на имота в деня на подписване на договора, достатъчно ли е, за да направи съдът извод, че купувачът е започнал да упражнява фактическа власт върху имота с намерение да го свои, ако не е доказано той да е осъществявал непосредствена власт върху имота, а такава е осъществявана от други лица, в случая – наследниците на продавача ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 320 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 122/2018 г. на ВКС, І г.о.;

3. За да се приеме, че едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот за себе си, следва ли намерението му да намери външна проявна форма чрез действия, които недвусмислено отричат правата на собственика и да достигне до знанието на собственика ?

Може ли владението върху имота да се упражнява чрез периодични посещения, ако те не сочат ясно намерение за своене на имота ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 197 3 от 07.12.2017 г. по гр.д.№ 1024/2017 г. на ВКС, І г.о.;

4. Покрива ли се изискването владението да е явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено, ако по делото е установено, че: фактическата власт върху имота се осъществява така, че заинтересованите лица нямат възможност да научат за нея; владелецът не препятства владението на трети лица, в случая наследниците на бившия собственик; владението е прекъсвано за срок, по-дълъг от шест месеца; не е установено, че владелецът държи имота за себе си ? - с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Определение № 355 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 806/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о., Решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1816/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 73 от 14.07.2021 г. по гр.д.№ 2589/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 147 от 05.04.2021 г. по гр.д.№ 3787/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 273 от 28.05.2018 г. по гр.д.№ 3465/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На първо място следва да се подчертае, че (предвид разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК) определението по чл. 288 ГПК е акт на специфична правораздавателна дейност и не обективира нито тълкуване на закона, нито разрешаване на конкретен спор. По тази причина становището на конкретен тричленен състав на ВКС относно правилността на една или друга съдебна практика, изразено в определение по чл. 288 ГПК, не може да обоснове извод за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при преценката, извършвана във фазата по селектиране на касационните жалби. Ето защо настоящият състав на ВКС не подлага на обсъждане изложеното в Определение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 3129/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 80 от 24.02.2021 г. по гр.д.№ 3946/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 320 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 122/2018 г. на ВКС, І г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о., Определение № 355 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 806/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 147 от 05.04.2021 г. по гр.д.№ 3787/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 273 от 28.05.2018 г. по гр.д.№ 3465/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. в контекста на поставените от касаторите въпроси.

Не се констатира противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС във връзка с процесуалноправните въпроси под № 1. В практиката на ВКС (така: Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.

№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 1582/2014г. на ВКС, ІV г.о. и др.) се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства.