Решение № 4757 от 12.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4757 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110149553 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 342465/21.10.2025г. на СРС, подадена от С. Т. К. срещу „Неткредит“ ООД.

Ищецът С. Т. К. чрез адв. А. П. – АК-София, е предявил срещу ответника „Неткредит“ ООД искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***************/25.05.2023г., а при условията на евентуалност, ако главният иск бъде отхвърлен, за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 6, ал. 1 от него, както и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 435,25 евро /851,28 лева/, недължимо платена по нищожния договор за заем, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /20.10.2025г./ до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че с ответника сключили посочения договор за кредит, по силата на който ответникът като заемодател му отпуснал в заем сумата от 700,00 лева, която следвало да се върне на вноски до 26.05.2024г. при годишна лихва от 35,07% и ГПР, посочен като 41,30%. Общата сума, която трябвало да се върне, била 840,00 лева. Според чл. 4, ал. 3 от Договора заемополучателят следвало до края на следващия сключването на договора ден да представи гаранция по кредита – банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 840,00 лева. Ако не сторел това, той трябвало да плати /чл. 6, ал. 1/ сумата от 816,00 лева за неустойка, която се плащала заедно с всяка вноска по кредита – по 68,00 лева месечно. Така ищецът трябвало да върне всъщност общо 1656,00 лева – 700,00 лева главница, 140,00 лева лихва и 816,00 лева неустойка. Сочи се, че клаузата за неустойка съставлява прикрит доход за кредитора и заобикаля законовите ограничения и разпоредби относно лихвите и ГПР. Тя била противозаконна и прекомерна. Тя следвало да се включи при изчислението на ГПР, който бил неправилно и заблуждаващо посочен, което водело до недействителност на договора. ГПР реално възлизал на 136,57%, откъдето договорът бил в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Стигало се до очевидна неравнопоставеност между страните по правоотношението, като били налице неравноправни клаузи, които не били индивидуално уговорени. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не се явява, като се представлява от адв. П., която поддържа предявените искове, включително в хода на устните състезания. Допълнителни съображения излага и в представени в съдебното заседание писмени бележки.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Неткредит“ ООД чрез мл.юрк. Д.Д., е депозирал Отговор, вх. № 398621/04.12.2025г. на СРС. Оспорва предявените искове като заявени с нередовна искова молба, недопустими и неоснователни. Липсвал правен интерес от предявяване на установителни искове при положение, че можело да се предявят осъдителни. Не оспорва това, че процесният договор е сключен, че на ищеца е предоставена отпуснатата в заем сума от 700,00 лева, че при изчисляването на ГПР е включена само възнаградителната лихва, както и че е получил от ищеца сумата от 1551,28 лева като плащания по договора. Подробно обосновава позиция, че уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, нито че излиза извън обезщетителната ú функция. Целта ú била да подтикне потребителя да учреди исканото обезпечение. Сочи, че липсва основание и необходимост неустойката да се включва при изчисляването на ГПР, като от получените 1551,28 лева 700,00 лева били прихванати за главница, 140,00 лева за лихва и 711,28 лева за неустойка. За насроченото по делото открито съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се оспорват.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже, че такъв договор/клауза в него съществува и е със съдържанието, посочено в исковата молба, както и наличието на предпоставките, установяващи недействителността му/ú на сочените основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане, включително че същото е недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях по реда на ЗПФУР е сключен Договор за потребителски кредит № ***************/25.05.2023г. със съдържание съобразно представената към исковата молба разпечатка, че ищецът е усвоил предоставената в заем сума от 700,00 лева, както и че същият е изплатил на ответника по договора сумата от 1551,28 лева, от които 700,00 лева главница, 140,00 лева лихва и 711,28 лева неустойка.

Видно от представеното по делото заверено копие от Договор за потребителски кредит № ***************/25.05.2023г., ответникът-заемодател е отпуснал на ищецазаемодател заем в размер от 700,00 лева при месечна лихва от 2,92% и ГПР, посочен като 41,30%. Съгласно погасителния план заемът следва да се изплати на 12 анюитетни вноски в периода 26.06.2023г.-26.05.2024г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора заемателят следва да предостави на заемодателя гаранция по реда и условията, предвидени в общите условия /чл. 3.2 – банкова гаранция, гаранция от небанкова институция или двама поръчители, които отговарят на посочени имуществени и персонални изисквания, като заемодателят не е длъжен да приеме 2 предложените поръчители, а банковата гаранция или гаранцията от небанкова финансова институция приема ако отговаря на изискванията на закона, на общите условия и договора.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, ако потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 4, ал. 3, той дължи на кредитора неустойка в размер на 816,00 лева, начисляема помесечно, която сума се заплаща заедно с вноските по погасителния план.

Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата и лихвите по кредита. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй задължението за даване на обезпечение следва темпорално отпускането на заетата сума, като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 41,30% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“. Реалният ГПР, изчислен по реда на чл.

162 ГПК и с помощта на съответен софтуерен продукт, възлиза на около 554%. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.