Решение № 1686 от 13.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1686 гр. София, 01.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Мария Ем. Малоселска при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100513380 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ю.Б.“ АД срещу решение от 23.05.2021 г. по гр.д. №24307/2018 г. на Софийския районен съд, 174 състав, в частта, в която е признато за установено на основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр., че жалбоподателят е третирал неравноправно ищеца Х.А.Х. по признаци „лично положение“ и „обществено положение“ в хода на процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение между страните, и жалбоподателят е осъден на основание чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр. да заплати на ищеца Х.А.Х. сумата от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на проявеното неравноправно третиране по признаци „лично положение“ и „обществено положение“ в хода на процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение между страните, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Сочи, че са налице нарушения на доклада от страна на първоинстанционния съд, както и че съдът не е обсъдил всички твърдения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства. Поддържа, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца не може да се приеме като проява на дискриминация, както и че не са доказани твърдените от ищеца факти, които да обосновават признаците „лично положение“ и „обществено положение“, респ. не е налице неравноправно третиране на 1 ищеца, а за работодателят не е налице задължение да отправя предложение за прекратяване на трудовия договор по чл.331 КТ. Твърди още, че по делото не е твърдяно и не е установено ищецът да е поискал преназначаване на друга длъжност. Сочи се още, че по делото не е установено ищецът да е претърпял каквито и да е вреди в резултат на сочената дискриминация, наличието на причинно-следствена връзка между сочената дискриминация и твърдените неимуществени вреди, респ. размерът на присъденото обезщетение е завишен.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Х.А.Х. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Образувано е и по въззивна жалба на ищеца Х.А.Х. срещу решение от 23.05.2021 г. по гр.д. №24307/2018 г. на Софийския районен съд, 174 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя осъдителен иск с правно основание чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр. за разликата над сумата от 3000,00 лв. до пълния предявен размер, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на проявеното неравноправно третиране по признаци „лично положение“ и „обществено положение“ в хода на процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение между страните, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд не е взел предвид всички обстоятелства, които имат значение. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 05.08.2021 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на ответника „Ю.Б.“ АД от 22.06.2021 г. за изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано с частна жалба, в която е посочено, че неправилно съдът е определил дължимите се на ищеца разноски с оглед на уважените, респ., отхвърлени, искове. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като бъдат увеличени присъдените му разноски, респ. бъдат намалени присъдените такива на ищеца.

Ответната страна Х.А.Х. в законоустановения срок не взема становище по частната жалба.

Решението не е обжалвано от ищеца, в частта, в която е отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. за неравноправно третиране по признак „пол“, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни 2 изводи:

По въззивните жалби:

Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:

ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко понеблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.4 ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в понеблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата н а чл.4 ал.1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Два от признаците, посочени в чл.4 ал.1 ЗЗДискр. са „лично положение“ и „обществено положение“. За разлика от други защитени признаци – пол, раса, религия, увреждане, възраст, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак „лично положение“ няма еднозначно, прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния /материален и персонален/ обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Признакът „лично положение“ може да включва различни характеристики на личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите, тегло, стаж, професионален опит, съдимост, дали лицето получава социални помощи, майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи, дееспособност и поставяне под запрещение и много други черти, които отличават един човек или група хора от останалите. Съгласно практиката на ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат да се определят като лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи. Такива примери 3 са сексуалната ориентация, физическите увреждания. Друг случай, когато Съдът е приел, че има разграничение по признак „лично положение“, касае признака местоживеене.

Защитеният признак „обществено положение“ също няма легална дефиниция, но най-общо включва професията на лицето, местоработата му, заеманата позиция и др. във връзка с неговото социално поведение и функции.

С разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация.

Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск /в този смисъл е трайната практика на ВКС - решение №511/27.07.2010 г. по гр.д. №587/2009 г. на III ГО, решение №1002/07.01.2010 г. по гр.д. №3800/2008 г. на ІV ГО, решение №115/02.08.2012 г. по гр.д. №626/2012 г. на ІV ГО, решение №62/19.06.2014 г. по гр.д. №3920/2013 г. на ІV ГО, решение №183/08.06.20 и др./.

Неоснователни са твърденията на ответника за нарушения от страна на първоинстанционния съд във връзка с изготвения по делото доклад, както за нередовност на исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. №24307/2018 г. по описа на СРС, 174 състав /макар и във въззивната жалба също погрешно да са посочени като твърдения за нарушения на доклада/. На първо място, исковата молба изцяло отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 ГПК – ищецът е посочил кои действия на ответника счита, че представляват различно третиране по признаците „лично положение“ и „обществено положение“. На второ място, изготвеният от първоинстанционния съд доклад отговоря изцяло на изискванията на чл.146 ал.1 и ал.2 ГПК и дадените от съда указания във връзка с доказателствената тежест на страните са в унисон с цитираните по-горе разпоредба на чл.9 ЗЗДискр. и практиката на ВКС.

В конкретния случай с оглед твърденията на ищеца следва да се установи, че с уволнението му е третиран неравноправно по признаците „лично положение“ и „обществено положение“, като ответникът следва да установи спазване на принципа на равно третиране в хода процедурата по прекратяване на трудовите правоотношения на служителите му.

От събраните по делото доказателства е установено, а и не е спорно, че след придобиване на търговското предприятие всички служители на „А.Б. – клон България“ са преминали към ответното дружество по силата на трудовите им договори, както и че са закрити част от офисите „А.Б. – клон България“, вкл. и офисът в гр. Ловеч, в който е работил ищецът, като част от служителите /вкл. и самият ищец/ са уволнени на основание чл.328 ал.1 т.2 КТ, други – по реда на чл.331 КТ, а част от служителите са преназначени на други длъжности. Данни за прекратените трудови договори на служителите в ответното дружество 4 през периода 01.03.2016 г. – 30.06.2016 г. са съдържат в приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно.

Настоящият въззивен състав намира, че прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.331 КТ /с обезщетение от 4 работни заплати/ или преназначаването на дружа длъжност в същото дружество представлява по-благоприятно третиране в сравнение с прекратяването на трудовото правоотношение по чл.328 ал.1 т.2 КТ, т.е. налице е неравноправно /по-неблагоприятно/ третиране на ищеца в сравнение с други лица при сравними сходни обстоятелства. Ищецът е поставен в неравностойно положение по признаците „лично положение“ и „обществено положение“, доколкото се установи, че преимуществено са прекратявани трудовите правоотношения с бившите служители на „А.Б.